Читать «9-те слънца» онлайн

Джеф Абот

9-те слънца

Сам Капра  #2

На Шърли Стюарт

Първа част

Много лична война

1.

Манхатън, Горен Уест Сайд

Почуках на зелената врата и осъзнах, че през следващите пет минути или ще съм мъртъв, или ще узная истината.

Мъжът отвори вратата точно когато вдигнах нетърпеливо юмрук да потропам още веднъж. Не приличаше на човек, който търгува с човешки живот. По-скоро напомняше счетоводител. Носеше тъмен костюм, разхлабена вратовръзка на сребристи и розови ивици, а по лицето му се четеше леко изтощение и раздразнение. Очилата му бяха със стоманени правоъгълни рамки. Устните му лъщяха мазно от тайландска храна, а остатъците от порцията му — сигурно последната — ароматизираха въздуха.

Погледна ме, погледна дребничката жена до мен и накрая си погледна часовника.

— Закъсняхте, господин и госпожо Дъруот — каза той. — С една минута.

Изявлението му съдържаше няколко неточности. Първо, името ми не е Дъруот. Второ, жената до мен, Мила, не ми е съпруга. Трето, дойдохме навреме; дори почаках малката стрелка да подмине дванайсет, преди да почукам. Все пак повдигнах отстъпчиво рамене, мъжът отвори вратата и с Мила влязохме. Той я огледа. Само за секунда, но го забелязах. Тя стрелна с очи двамата дебеловрати главорези, застанали до масата. После сведе поглед, сякаш уплашено.

Добро представление. Мила не би се стреснала и от гигантска бяла акула.

Протегнах ръка за поздрав към счетоводителя.

— Франк Дъруот. Това е съпругата ми Лилия.

— Господин Бел.

Той не пое ръката ми и аз я отпуснах. Позасмях се смутено, за да подсиля ефекта. Носех джинси и тъмносин блейзер с розово поло под него. Мила беше открила някаква ужасна пола с флорален десен, която сигурно отговаряше на представата й за стила на американска домакиня от предградията. Стискаше розова дамска чантичка. Изглеждахме по-скоро като кандидати за членство в провинциален клуб, отколкото като участници в нелегално осиновяване.

— Мислех, че срещата е поверителна — казах.

Мила пристъпи до мен, сякаш се страхува.

Счетоводителят избърса със салфетка следите от тайландска храна по устата си. Прииска ми се да го стисна за гушата, да го блъсна в стената и да го принудя да ми каже къде е синът ми. Но за да не убият момчето ми, трябваше да изиграя ролята си на нервен кандидат-родител от предградията.

— Обърнете се към стената — нареди един от здравеняците. Червената му коса стърчеше нагоре, лунички колкото речни камъчета осейваха лицето му. — И двамата.

Послушахме го. Оставих малкото платнено куфарче, което носех.

Не спорих. Предполагаше се да съм нервен — примерен гражданин, какъвто бях в далечното минало, но не и сега. Никакви микрофони, никакви оръжия. Само моето неповторимо „аз“ и гневът, стаен дълбоко в гърдите ми. Червенокосият щателно ме претърси. После повтори процедурата с Мила.

— Франк — обади се тя поуплашено. Добра актриса.

— Още малко търпение, скъпа. Само минутка — успокоих я. — После ще вземем нашето бебче.

Тя въздъхна примирено като жена, която копнее тази сделка да й открие пътя към щастието.