Читать «66 градуса северна ширина» онлайн - страница 35

— Аз оставам — заяви мъжът.

— Тя е пълнолетна. Няма нужда от родителски надзор.

Магнъс усети как Харпа се стяга до него.

— Миналия път, когато я разпитвахте, много се разстрои — каза Ейнар. — Не искам пак да се стига дотам.

— Спокойно, татко — намеси се Харпа. — Този път ще издържа. Защо не заведеш Маркус на разходка до пристанището?

Лицето на Маркус грейна и той започна да подскача.

— Пристана! Хайде на пристана!

Изражението на Ейнар се смекчи и той не успя да скрие усмивката си.

— Сигурна ли си, милинка?

— Да, татко, ще се оправя.

— Добре тогава. Хайде, Маркус!

Възрастният мъж протегна голямата си месеста ръка и юмручето на момчето изчезна в нея. Магнъс, Арни и Харпа изчакаха в неловко мълчание дядо и внуче да се облекат и излязат.

— Извинявайте — каза Харпа. — Баща ми понякога прекалява.

— Синът ти е много сладък — опита се да бъде мил Магнъс.

— Да. И както виждате, дядо му го обича безмерно. Сега, като отидат на пристана, ще му разказва как едно време е ловил риба. Маркус го слуша в захлас, макар че не вярвам да разбира думите му. Просто обича буботенето на гласа му.

Магнъс и Арни седнаха на кухненската маса, а Харпа им наля по кафе и се настани срещу тях.

— Знаеш ли, че са застреляли Оскар в Лондон? — попита Арни.

— Да — каза Харпа. Беше напрегната. — Чух по радиото. Какъв шок!

— Познаваше ли го?

— Да. Той ми беше шеф. По-скоро шеф на шефа ми. Не го познавах добре, но съм била на много срещи с него през годините.

— А познаваше ли го в личен план?

— Не — отсече Харпа, твърде рязко. — Изобщо не.

Това отричане възбуди любопитството на Магнъс. Вече усещаше, че нещо не е съвсем наред.

— Значи никога не те е канил на купон у тях?

— Ами… Канил ме е — отвърна Харпа. — А и сме имали лични разговори покрай работните срещи. Той се отнасяше много добре със служителите си. Но не бих го нарекла приятел. Виждали сме се само по работа.

— Кога го видя последно?

Харпа наду бузи и шумно издиша.

— Трябва да е било на прощалната реч, която изнесе пред колектива в деня преди да напусне. — Тя се усмихна. — Гудмундур Расмусен, идиотът, който пое банката след него, настояваше Оскар да излезе през задния вход. Но Оскар спокойно мина през цялата сграда и си тръгна през главния. Всичко беше планирал. Цяла група служители го чакахме във фоайето. — Харпа се усмихна. — Речта му си я биваше.

— Но оттогава не си го виждала? — попита Магнъс.

— Не. От вестниците разбрах, че веднага е заминал за Лондон и е останал там. Мисля, че повече не се е връщал в Исландия.

Магнъс кимна. Сега Харпа звучеше по-убедително.

— Бих искал да поговорим за смъртта на Габриел Орн Бергсон — каза Магнъс.

Изведнъж Харпа отново се стегна:

— Защо? Това бе самоубийство. Какво общо има с Оскар?

— Добър въпрос — отговори Магнъс. — Предполагаш ли, че има някаква връзка?

По лицето на Харпа се изписа смесица от объркване и паника. Килна глава напред и къдравият й бретон закри очите й. После с досада го заметна назад. Печелеше време.

— Не, не може да са свързани. И двамата работеха в банката, но единият се самоуби, а другият бе застрелян.