Читать «66 градуса северна ширина» онлайн

Майкъл Ридпат

66 градуса северна ширина

(Огън и лед-2)

На Джулия, Лаура и Николас

ГЛАВА 1

Януари, 2009 г.

Исландия беше разгневена. Досега подобен гняв страната бе изпитвала само веднъж — преди хиляда години, когато първите викинги стъпили на брега до днешния Рейкявик.

А най-разгневена от всички беше Харпа.

Заедно с още четири хиляди исландци, тя стоеше на площада пред сградата на парламента и викаше, скандираше и блъскаше с черпак по един празен тиган. Хората около нея държаха кухненски прибори, дайрета, барабани, свирки, тромби и всякакви други приспособления за вдигане на колкото се може повече шум. А една бабичка дори тропаше по земята с металната си проходилка и крещеше с блеснал поглед.

Врявата се усили и стана хаотична. Първоначалният ритъм на тълпата се изгуби, възцари се какофония от гневни викове: „Олафур вън!“, „Изедници!“, „Оставка!“.

Беше средата на януари. Земята беше покрита със сняг, но викането и блъскането не позволяваха на Харпа да усети студа. Най-накрая имаше възможност да излее омразата и гнева, които се трупаха в нея месеци наред също като вулканична пара, която сега излизаше със свистене от недрата на сърцето й.

Започна да притъмнява. Фенерчетата, които много от хората носеха, засветиха по-ярко в настъпващия мрак. Светлини имаше и в парламента — малка сграда от черен базалт.

Хората се събраха тук за седемнайсети пореден път, за да накарат политиците да извадят страната от кризата, в която я вкараха. За разлика от предишните демонстрации, които винаги бяха в събота, тази беше във вторник — първият работен ден на парламента. Виковете се усилиха, шумът на тълпата отиваше към кресчендо: премиерът и правителството трябваше да подадат оставка и да насрочат нови избори. Олафур Томасон, бивш шеф на Исландската централна банка, а сега премиер, който приватизира банките и им позволи да вземат повече заеми, отколкото могат да върнат, също трябва да си подаде оставката.

Днес Харпа за първи път се включи в демонстрациите. Отначало не ги одобряваше, защото смяташе, че насилието и скандирането не са характерни за исландците, че демонстрантите не разбират колко е заплетено всичко. Но, подобно на хиляди свои сънародници, тя също остана без работа. Харпа можеше да смята и знаеше, че дългът, който натрупаха исландските банки, ще се погасява десетилетия наред. Маркус, тригодишният й син, щеше да го плаща чак докато стане на четирийсет.

А това не е редно. Изобщо дори!

Олафур Томасон е виновен, както и останалите политици. Банкерите са виновни. И най-вече Габриел Орн.

Харпа разбира се също има принос. Точно затова не се присъедини към демонстрантите по-рано. Но сега, докато блъскаше и викаше, чувството за вина само подклаждаше гнева й.

Всичко започна по обичайния начин — с пламенни речи от писател, музикант и осемгодишно момиченце. Развяха се исландски знамена, заплющяха протестни лозунги — всъщност обстановката бе по-скоро празнична, отколкото бунтарска.

Но гневът на хората нарастваше.

Полицаи с черни униформи и каски образуваха кордон около сградата на парламента и започнаха да превеждат пристигащите политици през навалицата. Служителите на реда носеха палки, щитове и флакони сълзотворен газ. Някои от тях стояха гордо с лице към тълпата, а други притеснено хапеха устни.