Читать «66 градуса северна ширина» онлайн - страница 19

Могат ли берсерките да победят Тролката в честен двубой? Това се чудеше Халгримур. Няма да е лесно. Може би ако я нападнат заедно, ще успеят.

Обърна се към Бенедикт за мнение и тогава чу развълнувани гласове.

— Някой ще го намери — това беше гласът на майката на Халгримур, която плачеше.

— Изключено! — баща му. Гласовете приближаваха. — Вече е на дъното на езерото и там ще си остане. Рибите ще го изядат. Той това заслужава!

— Ти си ужасно зъл човек! Няма да се върна с теб!

— А искаш ли да те пратя при него, курва такава!? Кажи де! Искаш ли!?

Халгримур чу как майка му хлипа.

— Мълчиш! Оставих коня на пътя. Хайде, тръгвай!

Вече бяха съвсем близо. Халгримур и Бенедикт трябваше да се скрият на всяка цена. Хали само предполагаше колко ще се ядосат родителите му, ако го видят тук. Момчетата се притиснаха плътно към земята и заровиха лица в мъха. Едва когато се убеди, че родителите му вече са далеч, Халгримур надигна глава.

— Бени? Те за какво говореха? Какво е „курва“?

Приятелят му не отговори. Стоеше загледан към Свинското езеро, а по бузите му се стичаха сълзи.

* * *

Четвъртък, 17 септември 2009 г.

Беше още тъмно, когато Харпа тръгна по „Нордурстрьонд“ към пекарната. Работеше там от два месеца. През лятото разходката бе приятна — светлините на Рейкявик сънено проблясваха, докато градът се будеше пред очите й, а слънцето чертаеше златна пътека през залива. Но тази сутрин изгревът бе просто едно стоманеносиво петно на хоризонта. От морето подухваше студен бриз. Харпа с нетърпение очакваше да усети приятния аромат на хляб от фурните в пекарната.

Когато я уволниха от „Одинсбанки“, Харпа прекара два месеца в ступор, затворена като буба в къщата с Маркус. Но в един момент й стана ясно, че трябва да си намери работа. Сети се за пекарната, където се отбиваше всеки ден, на път за банката. Хората там я харесваха и Харпа бе сигурна, че ще я наемат. Но си мислеше, че ще намери нещо по-добро.

Оказа се, че не може. И така, след два месеца безрезултатно търсене, тя се представи на Диса — шефката на пекарната. Диса бе мила, но отказа. Нямаха свободни места. Чак тогава истината блъсна Харпа с цялата си сила. В кризата няма работа за хора като нея. Никаква.

Харпа опита късмета си къде ли не, но чак в края на юни Диса й се обади да й каже, че се е освободило място при тях. Работата не беше лоша, хората бяха приветливи, а смените — гъвкави, което й позволяваше да прекарва повече време с Маркус. Родителите й го гледаха сутрин и го водеха на градина. А тя изкарваше някакви пари, които далеч не стигаха да погасява месечните вноски по заема.

Отново се замисли за смъртта на Оскар. И за Габриел Орн. Добре позната тревога сви стомаха й в стоманена хватка. Харпа спря. Обърна лице към морския бриз. Вдиша дълбоко няколко пъти и се разплака.