Читать «66 градуса северна ширина» онлайн - страница 18

Харпа се чудеше как баща й все още може да си позволява да ходи за риба.

— Слаба работа. През цялото време валя. Но другия уикенд пак ще ходя. Може да ми излезе късметът. — Той прегърна дъщеря си с една ръка. — Сигурна ли си, че не искаш да поговорим?

За момент Харпа се замисли. Дали да не му каже всичко? Той я обича безрезервно, нали? И би я подкрепил, независимо какво е направила. Нали?

Но това, което направи, беше ужасно. Непростимо! Тя не можеше да си прости. И никога нямаше да може. Баща й беше добър човек. Как би могъл той да й прости?

А ако не й прости, това ще я съсипе.

Затова Харпа само поклати глава.

— Не, татко. Няма нищо.

ГЛАВА 4

Октомври, 1934 г.

Бенедикт имаше отлична идея за игра.

Точно свърши Сагата за Ейр, където прочете за един вожд на име Бьорн от Брейдавик, живял от другата страна на полуострова Снайфелс, отвъд планината, като тръгнеш от Храун и Бярнархьофн. Този вожд прекосил цялото море и стигнал до далечни земи в другия му край. Бенедикт предполагаше, че става дума за Америка, където Бьорн станал вожд на местните диваци. Планът за игра беше Халгримур и Бенедикт да открият Америка.

Халгримур също искаше берсерките да тръгнат на това пътешествие. Там щяха да се бият със Скрайлингите — както викингите бяха нарекли индианците. Бенедикт каза, че е възможно.

Но трябваше да тръгнат на дълго пътешествие в непознати територии. Халгримур предложи да отидат до Свинското езеро, издълбано в застиналата лава няколко километра на юг от тях. Макар майката на Бенедикт да се радваше, когато той се губеше с часове, улисан в игри навън, майката на Халгримур бе много по-строга. Затова той изчака баща му да тръгне към Стикисхолмур, най-близкото градче, а майка му да отиде на гости при една съседка.

През полето от лава се напредваше изключително бавно и трудно, особено когато момчетата се опитваха да останат незабелязани. Беше слънчево, но студено. От североизток духаше постоянен мразовит вятър. Предишната седмица върховете се бяха покрили със сняг, който в момента падаше и върху бърдото Бярнархьофн. Момчетата спряха и се загледаха в един автомобил, който се зададе с тракане по пътя откъм прохода Керлингин. Един кон изцвили уплашено.

— Буик! — каза Бенедикт. Той разбираше от автомобили, или поне така твърдеше, макар че Халгримур силно се съмняваше. За Бени, всички автомобили бяха буици.

Двойка патици прелетя ниско над тях на път към върбите по брега на потока на Бярнархьофн.

Момчетата продължиха нататък. Бенедикт вече бе уморен. Както и Халгримур. Може би планът за тази игра не беше чак толкова добър. Но пък викингите, открили Америка, се бяха справяли с много по-тежки условия. А Халгримур беше берсерк — не може да се откаже.

— Хали, да се връщаме, а?

— Стига си хленчил, Бени!

— Ама уморих се!

Халгримур въздъхна.

— Добре. Ще отдъхнем две минути. Но после продължаваме към Америка!

Намериха една удобна ниша и седнаха в нея. Лавата ги пазеше от вятъра, а слънцето топлеше бузите им. Халгримур погледна нагоре към злокобния силует на прохода Керлингин и фантастичните скални образувания по краищата му. Оттук се виждаше силуета на Тролката от Керлингин — огромна жена с торба на гърба. Торбата бе пълна с непослушни деца от Стикисхолмур. Слънцето заварило Тролката, докато се прибирала към пещерата си, и я вкаменило на място за вечни времена.