Читать «Отново и отново» онлайн - страница 38

— Няма да го вземам със себе си.

— Но, сър…

— Сядаш тук, скръстваш ръце и чакаш, докато се върна.

— Ще направя някоя беля — предупреди андроидът. — Сигурен съм, че ще направя беля.

— Добре тогава. Има нещо, което би могъл да свършиш. Онова куфарче, за което спомена преди малко. Можеш да го наглеждаш. И не си губи времето да се опитваш да прочетеш онова, което е вътре — предупреди го Сътън. — Няма да успееш.

— О — каза Хъркимър още по-разочарован.

— И още нещо. В хотела живее едно момиче на име Ева Армър. Да знаеш нещо за нея?

Хъркимър поклати глава.

— Но имам братовчедка…

— Братовчедка ли?

— Разбира се. Братовчедка. Произведени сме в една и съща лаборатория, затова ми е братовчедка.

— Доста братовчеди имаш тогава.

— Така е — потвърди Хъркимър. — Хиляди са. И си помагаме един на друг. Както би трябвало да бъде в големите семейства — добави той с престорено благонравие.

— И мислиш, че тази твоя братовчедка може да знае нещо?

Хъркимър кимна.

— Работи в хотела. Може и да знае.

После взе една брошура от купчината на масата.

— Виждам, че са се добрали до вас, сър — забеляза той.

— Какво искаш да кажеш? — сърдито попита Сътън.

— Ония от Лигата за равенство — поясни Хъркимър. — Дебнат всеки що-годе известен човек. Разнасят някаква петиция.

— Да, споменаха нещо за петиция. Искаха да я подпиша — рече Сътън.

— А вие не я подписахте?

— Не — късо отвърна Сътън.

После се взря в Хъркимър.

— Ти си андроид — каза му той направо. — Би трябвало да им симпатизираш.

— Сър — заяви Хъркимър, — намеренията на онези хора може и да са добри, но те не са избрали правилния път. Опитват се да изпросят милосърдие за андроидите, като събуждат съжаление към нас. Но ние не искаме нито милосърдие, нито съжаление.

— Какво тогава искате?

— Да ни считат за равни с хората, и то заради нашите достойнства, а не по специално благоволение или с разрешението на хората — обясни Хъркимър.

— Разбирам — рече Сътън. — Мисля, че разбрах това още когато ме пресрещнаха във фоайето. Но не можех да го изразя с думи…

— Ето как стоят нещата, сър — каза Хъркимър. — Ние сме създадени от хората и точно това е, което ни дразни. Създадоха ни със същия ентусиазъм, с който фермерът отглежда кравите си. Произвеждат ни с определена цел и ни използват за тази цел. Дори когато се отнасят добре с нас, зад тази добрина се крие снизхождение. Просто не ни позволяват да покажем на какво сме способни. Лишени сме от основните човешки права и не ни позволяват да претендираме за тях. Ние…

Хъркимър млъкна, блясъкът в очите му угасна, а лицето доби спокойно изражение.

— Виждам, че ви отегчавам, сър — каза той.

Сътън заговори рязко:

— Аз съм ваш приятел, Хъркимър. Нито за миг не го забравяй. На ваша страна съм и мисля, че го доказах, като отказах да подпиша онази петиция.

После се загледа в андроида. Безочливи и хитри, помисли си той. Но ние сме ги направили такива. И това са характерни черти на роба, както и знакът на челото.

— Можеш да бъдеш съвсем сигурен, че не изпитвам съжаление към вас — увери той Хъркимър.

— Благодаря, сър — отвърна Хъркимър. — Благодаря ви от името на всички ни.