Читать «Отново и отново» онлайн - страница 36

Сътън отново се взря в печата. Бриджпорт, Уис. Юли, числото приличаше на 11… 11 юли 198… Липсващата цифра бе твърде неясна, за да я различи. Но може би с хубава лупа ще успее.

Адресът, избледнял, но все още четлив, гласеше: Мистър Джон Х. Сътън Бриджпорт, Уисконсин.

Ето какво означаваше Уис. Уисконсин.

А името беше Сътън.

Разбира се, че ще е Сътън.

Нали така бе казал Бъстъровият адвокат андроид? Куфар, пълен със семейни книжа.

Ще трябва да направя историко-географска справка, помисли си Сътън. Трябва да разбера къде се е намирал Уисконсин.

Ами Джон Х. Сътън? Джон Х. Сътън. Това вече е друга работа. Просто някакъв друг Сътън, който отдавна е станал на прах. Някой, който веднъж е пропуснал да си отвори пощата.

Сътън обърна писмото откъм обратната страна и разгледа плика. По нищо не личеше, че някой се е опитвал да го отвори. Изсъхнало с течение на годините, лепилото се лющеше и когато го драсна с нокът в единия ъгъл на плика, то се разпиля в облаче прах. Направи му впечатление, че хартията се разтроши при докосването и трябваше да я пипа много внимателно.

Куфар, пълен със семейни книжа, бе казал андроидът Уелингтън, когато влезе в стаята, седна сковано на ръба на стола и грижливо сложи шапката си върху масата.

А вместо това се оказа, че е куфар, пълен с вехтории. Кокали, гаечни ключове, кламери и изрезки от вестници. Стари тетрадки и писма, и едно писмо, което е било получено преди шест хиляди години и никога не е било отворено.

Дали Бъстър е знаел за това писмо? Докато си задаваше този въпрос, на Сътън вече му бе ясно, че Бъстър е знаел.

И се е опитал да го скрие… и е успял. Захвърлил го е наред с другите вехтории, сигурен, че ще бъде намерено, но само от човека, за когото е предназначено. Защото куфарът умишлено бе направен да изглежда незначителен. Стар и очукан, със стърчащ от ключалката ключ, той сякаш казваше: „Вътре в мен няма нищо интересно, но ако искате да си загубите времето, тогава, моля, гледайте.“ И ако някой бе погледнал, безпорядъкът щеше да му се стори точно такъв, какъвто си беше, с едно изключение… купчина от загубили всякаква стойност сантиментални спомени.

Сътън протегна ръка и потупа обемистото писмо на масата.

Джон Х. Сътън, един прародител отпреди шест хиляди години. Във вените ми тече неговата кръв, макар и доста поразредена. Но това е човекът, който е живял, дишал, хранил се и умрял, който е наблюдавал изгрева над зелените хълмове на Уисконсин… ако в този Уисконсин, където и да се намира, изобщо има хълмове.

Усещал е летните горещини и е зъзнал от зимния мраз. Четял е вестници и е обсъждал политиката със съседите си. Тревожил се е за много неща, значителни и дребни, но повечето от тях навярно са били незначителни; каквито обикновено са нашите тревоги.

Ловил е риба в реката, отдалечена само на няколко мили от дома му, може би е поработвал малко в градината през последните години от живота си, когато не е имало какво друго да прави.

Човек като мен, макар и с някои малки разлики. Притежавал е онова черво, наречено апендикс, и то може би му е създавало неприятности. Имал е и мъдреци, които навярно също са му създавали неприятности. Вероятно е умрял на осемдесетгодишна възраст или малко по-късно, макар че това би могло да стане и много по-рано. А когато аз стана на осемдесет, помисли си Сътън, тъкмо ще навлизам в разцвета на живота си.