Читать «Отново и отново» онлайн - страница 19

Беше спокойно и уютно след призрачните гласове, които шепнеха в космическото пространство. Мисли, които никой не можеше да задържи, нито да проследи обратно и да каже: „Тази мисъл тръгна оттук еди-кога си.“

Макар че ние полагаме усилия да го направим, помисли си Адамс. Човекът опитва всичко и поема всеки риск дори когато няма никакви изгледи за успех.

Усмихна се в себе си. Толкова необикновен би бил подобен проект.

Хиляди слушатели, които дебнат случайните мисли от случайно време и пространство, за да уловят някакъв намек, нишка, следа. Които се опитват да намерят капчица смисъл сред пороя от безсмислен брътвеж… търсят онази дума, изречение или несвързана мисъл, която би могла да се превърне в нова философия, технология или наука… или пък нещо друго, ново, за което човечеството дори не е сънувало.

Някаква нова идея, каза си Адамс. Някаква съвсем нова идея.

Хвана го яд на себе си.

Една нова идея може да представлява опасност. А времената не бяха подходящи за необичайни неща, които не се вместваха в общоприетия човешки модел на мислене и действие.

Нямаше място за колебание. Необходима бе неприкрита, упорита решимост да се държат здраво, със зъби и нокти, както досега. Трябваше да се запази статуквото

По-късно, някога, след много столетия, щеше да се намери време и място за нови идеи. Тогава, когато човечеството стане по-многобройно, когато властта на хората укрепне и когато една или две грешки няма да означават край на всичко.

В този момент човекът отстояваше своите позиции навсякъде, слабички наистина, но все пак позиции. Така трябва да бъде и занапред. Нищо не бива да наклони везните в нежелателна посока. Нито дума, нито мисъл, никакво действие или пък глас.

7

Очевидно бяха стояли там известно време и го бяха чакали. Пресрещнаха го, когато излезе от асансьора и се запъти към столовата.

Бяха трима и се изпречиха пред него, сякаш твърдо решени да не му позволят да се измъкне.

— Мистър Сътън? — попита единият от тях и Сътън кимна.

Човекът изглеждаше доста закъсал. Може и да не беше спал с дрехите си, но първото впечатление беше точно такова. С късите си омазнени пръсти стискаше износено кепе. Ноктите му бяха почернели от мръсотия.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запита Сътън.

— Бихме искали да поговорим с вас, сър, ако не възразявате — обади се жената. — Виждате ли, ние сме нещо като делегация.

Тя скръсти дебелите си ръце върху изпъкналия си корем и направи усилие да му се усмихне. Ефектът от усмивката се нарушаваше от разбърканите кичури коса, подаващи се изпод старомодната й шапка.

— Тъкмо отивах да обядвам — колебливо рече Сътън с известно раздразнение в гласа, като се опита да им покаже, че бърза, но същевременно се стараеше да бъде в границите на учтивостта.

Жената продължаваше да се усмихва.

— Аз съм мисис Джеликоу — съобщи тя, като с поведението си показваше, че той едва ли не трябва да е щастлив от получената информация. — Господинът, който ви заговори, е мистър Хамилтън. Другият е капитан Стивънс.

Сътън забеляза, че капитан Стивънс е доста як индивид, облечен по-добре от другите. Сините му очи примигваха, сякаш се опитваше да каже: „Не одобрявам поведението на тези хора, както и вие, Сътън, но тъй като съм с тях, ще се постарая да направя каквото мога.“