Читать «47 ронини» онлайн - страница 276

Мъжете, които бяха спасили нейния живот и душата на баща й, бяха само хора — несъвършени и уязвими, не легендарни герои или богове. Но те по своя собствена воля бяха послужили като очите и ръцете на божествената справедливост. Това, което бяха направили, щеше да се помни и не само в Ако или само в нейното сърце, а и в сърцата на всички, които чуеха историята им, защото това, което те бяха направили, бе извършено безкористно и изцяло заради другите.

Знаеше, че народът на Япония щеше завинаги да почита такива хора — чиито вярвания в справедливото и доброто бяха по-силни дори от страха пред смъртта, тъй като справедливостта и безкористността бяха също толкова редки по време на мир, колкото и във времена на война.

Тя се поизправи и вдигна глава, поглеждайки отново към красивия пейзаж пред себе си. Отсега нататък щеше да се изправи пред собствената си битка срещу всяка несправедливост — битка, която можеше да продължи много години, за да може да превърне идеята й в реалност. А тези, които беше изгубила, но щеше да обича завинаги, щяха да се превърнат в нейна сила. Очите й се взираха обратно към нея, отразени от огледалото на реката. Времето щеше да отлети като стрела, ако тя успееше да спази собствената си клетва така, както почетните й самураи бяха направили.

Докосна герба на фамилия Асано, избродиран на елека й — така-но-ха, ястребовите пера, които символизираха дома Асано и неговите самураи васали, които вече нямаше да бъдат ронини. В дни като този, когато въздухът беше толкова чист, че погледът й можеше да стигне до морето, винаги й се беше струвало, че във висините на небето се крие вечността. Смяташе, че ако погледне достатъчно назад в миналото, духът й можеше да докосне духовете на предците й и когато душите им се срещнеха, така както се пресичаха перата върху семейния герб, тя щеше да ги помоли за тяхната благословия.

А ако погледнеше напред в бъдещето…

Ръката й докосна мястото до сърцето, където лежеше стихът на Кай. Тези, които бе обичала най-много, щяха да й помагат да си спомня нещата в живота, заради които си струваше да живее, докато собствената й клетва бъдеше изпълнена и накрая и нейната душа можеше да бъде свободна.

И тогава, някъде в безкрайната синева, две души щяха да се срещнат и да се кръстосат като перата на нейния герб. Също както гмурецът можеше да зърне перла сред сенките на морето, така и тя щеше да погледне в очите на някой непознат и да открие отражението на сърцето си в неговата душа. Едва тогава щеше да знае, че и собствената й душа най-накрая е намерила своя път към дома.

В резултат на действията на четиридесет и седемте ронини земите на господаря Кира бяха отнети, а владенията на Ако — върнати на рода Асано по заповед на шогуна.

И до ден-днешен хиляди хора в цяла Япония все още се събират, за да отдадат почит на четиридесет и седемте ронини и техния пример за смелост, лоялност и чест.

Овари