Читать «47 ронини» онлайн - страница 275

Тя се загледа в името му с изненада. Казваха, че ако произнесеш името, което някой е носил приживе, и след смъртта му, дори и да е само прошепнато, то душата му ще бъде обезпокоена. Но…

— Кай… — прошепна съвсем тихо тя, изричайки името му по-скоро с дъха си, отколкото с глас. Отвори очи изведнъж и примигна изненадана.

Той нарочно беше запазил името си. Зрението й се замъгли и тя разтърка очи, за да може да прочете стиха му още веднъж и още веднъж… Спомни си клетвата му и нейната, дадена пред него. Не го беше направил, за да се безпокои мирът на душата му, а за да даде последна утеха и на двамата.

Пое си дълбок трепетен дъх и се взря в небето — синята бездна, идеалното олицетворение на спокойствието.

След един дълъг миг на съзерцание отново сведе поглед надолу, запазвайки спокойствието в себе си, притиснала поемата на Кай до гърдите си. След това сгъна внимателно листа и го прибра в обито си, където щеше да остане завинаги близо до сърцето й. Кай вече го нямаше на този свят, но никой, дори шогунът, не можеше да докосне частицата от духа му, която щеше да остане в нея, притисната нежно в прегръдката на собствената й душа. Усети как вятърът утихна и видя повърхността на реката да се успокоява подобно на огледало, отразяващо небето, обграждащо я с мир… но не и с утеха.

Завръщането й у дома в Ако бе мечтата, която я крепеше през цялото време на дългото й изгнание в планините на Кира. И все пак, въпреки че гледката от този мост си бе все така красива, каквато я помнеше, тя се чувстваше така, сякаш я гледа през чужди очи. Това, което някога беше нейният живот, целият й свят, сега й се струваше непознато, сякаш никога не й беше принадлежало. Реката може би изглеждаше спокойна, но под повърхността й продължаваше да тече вечният поток към морето…

Животът беше също като реката, която не можеше да се върне назад.

Нищо не остава недокоснато от промяната. Дори и да върнеше предишната красота на бащината й градина, това нямаше да върне обратно баща й. А крепостта Ако никога повече нямаше да бъде нейният дом без него… без Оиши, без толкова много други мъже, които бяха вдъхвали живот сред стихналите му стени. Без Кай. Последната една година и особено споменът за днешния ден бяха оставили незаличими белези, които щяха да се врежат в най-скъпите й спомени завинаги.

Първо баща й, а сега и най-верният му самурай бяха преминали отвъд страданията на този живот, вземайки Кай със себе си, оставяйки я сама с отмрелите надежди и мечтите й за бъдещето им.

Ръцете й започнаха да треперят, а кокалчетата на пръстите й побеляха, стискайки перилото на моста. Какво още й оставаше, което да има някакъв смисъл?

Ако. Ако беше все още тук — каза си тя изведнъж. — А сега тя беше неговият защитник.

Владението Ако беше нейно наследство, нейна отговорност. Как бе могла дори да се осмели да постави под въпрос причините да продължи да живее, след като толкова много добри хора бяха загинали, за да го защитят? Тя щеше да живее, за да превърне Ако в истинско отражение на това, в което ронините вярваха, на това, което баща й беше ценял, на самата нея… Това беше и клетвата, която направи пред паметта им, както и пред себе си.