Читать «47 ронини» онлайн - страница 274

Оиши отдели поглед от Мика и мястото, където тя стоеше до шогуна, все още за последно взряна в Кай. Погледна и към Кай и всички останали и кимна още веднъж. Още веднъж те вдигнаха камите си в очакване на последния му знак. Всички наблюдаващи ги хора, дори охранителите на шогуна, сведоха глави пред тях в уважителен поклон.

Кай вдигна поглед заедно с Оиши, Ясуно, Хара и всички останали, поемайки последна глътка сладък въздух, отправяйки последен взор към небето и красотата на Ако — доказателствата, че за някои неща човек си струваше да умре — те щяха да ги съпроводят в сетния им час.

Оиши даде последната си команда и всички мъже като един затвориха кръга.

Неспирният вятър продължаваше да играе сред клоните на вишневите дървета, а рояк листенца, преливащи от снежнобяло до кървавочервено, изпълваха въздуха, след което падаха кротко на земята като сняг, носен от вятъра. Те отбелязваха края на едно и началото на друго, точно както бяха правили още от настъпването на първата пролет на този свят и както щяха да продължат да правят в безкрайно подновяващия се цикъл, водещ към бъдното, познато само на боговете. Само за тях затвореният кръг и безкрайната спирала, виждана от единия си край, не бяха неразличими.

Епилог

Япония, 1702 г.

Мика отново стоеше на моста, свързващ двата бряга на реката. В ръката си държеше поемата, а в сърцето й се беше настанило неизразимо чувство на загуба, точно каквото беше изпитвала и преди година. Само една година… и все пак това време й се струваше като цял един живот, който тя беше прекарала далеч от Ако, без да знае какво се е случило с тези, които обичаше, или какво щеше да се случи с нея самата. Знаеше само, че духът на баща й беше останал тук, прикован към гроба му от несправедливостта, скърбящ за това, което се беше случило с тях, и за това, което щеше да се случи с Ако.

Сега всичките им въпроси бяха намерили отговор… и все пак някак си тя отново стоеше на моста над неспокойната река, сякаш не беше минало никакво време, и бе по-самотна от всякога.

Бавно разгърна хартията със стиха на Кай, карайки насила ръцете си да не треперят, страхувайки се листът да не й бъде изтръгнат от някой неволен порив на вятъра и да й бъде отнет също толкова внезапно, както Кай и Оиши, и всички останали смели мъже, жертвали живота си, за да поправят злините, които никой друг дори не бе посмял да признае.

Сведе поглед към стиховете и най-напред се загледа в калиграфията им — също толкова ясна и внимателна като на баща й и все пак не толкова артистично умела и много по-подходяща за ръката на тенин. Любящият й поглед проследи всяка извивка и всяка линия, преди да проникне отвъд външната му красота към сърцето на думите, позволявайки формите на канджи и кана да се слеят в думи — последните думи за раздяла, които Кай беше оставил само за нея:

Има място отвъд живота и смъртта, където небето е безоблачно, а реките бистри. Помни ме и аз ще те намеря там.

Стихът беше подписан с „Кай“ — името, което тя му беше дала, когато той за пръв път бе дошъл в Ако преди толкова много време. Вместо да последва самурайската традиция, той не си беше избрал ново име, което духът му да носи след смъртта и ритуалното преминаване от живота към нея.