Читать «47 ронини» онлайн - страница 270

Красотата й все още го пронизваше толкова силно, както и когато беше момче, въпреки че не само живите цветове на облеклото й или дори нежната красота на лицето й бяха това, което бе пленило сърцето му, поставяйки началото на истинска любов, която му бе утеха и подкрепа през всички тези години. Красотата й бе в това, което виждаше в очите й още от първия път, когато тя го беше погледнала — разпознаването на една стара душа от друга. И това бе отекнало толкова дълбоко у него, че през всичките тези години тази любов никога не бе имала нужда от каквито и да било обещания, нито пък се нуждаеше от физически допир с нея. Това, че просто можеше да вижда очите й и любимата й душа, която се взираше в него през тях, му беше достатъчно.

Любовта му към нея не беше нещо, което той беше желал, а по-скоро нещо, което винаги беше чувствал и без да го иска — подобно на вълшебно езеро тя му беше показала дълбините на спокойствието и радостта — радост, която бе изгорила болката в живота му.

Мика най-накрая обърна лицето си към него, а очите й отразяваха нежността, изразена и в неговия поглед, въпреки че под повърхността им се виждаше силата на волята й — качество, което също обичаше у нея. Той усети обаче, че в момента тя едва имаше сили да държи емоциите си под контрол. Мика прекоси стаята и дойде при него.

Вдигна поглед към лицето му и каза тихо:

— Преди да умре, баща ми ми каза, че този свят е само подготовка за следващия и че всичко, за което може да се молим в него, е да го напуснем едва след като сме обичали и сме били обичани — ръцете й се вдигнаха, треперещи от нуждата да го прегърне, знаейки, че за нея той винаги беше толкова близо и в същото време толкова недостижим.

Загледа се в лицето и в ръцете й, неспособен да удържи копнежа, който бе крил дълбоко в себе си от толкова дълго време, а сега този живот на вечно търпение най-накрая беше почти към края си. Взе ръцете й в шепите си и почувства, че пръстите й бяха леденостудени не само от хладния сутрешен въздух, а сякаш нещо дълбоко в тялото и душата й все още беше замръзнало след цяла година съществуване в състояние на жива смърт. А сега…

Сега вече имаше време само за една последна клетва.