Читать «47 ронини» онлайн - страница 268
Джоан Виндж
Справедливост и смелост, решимост и състрадание, благовъзпитаност, уважение, честност, лоялност, чест… Всички тези качества описваха едно просветено същество или такова, което беше близо до пълното просветление. Но дори и във времена на мир за повечето хора беше невъзможно да живеят според тези високи стандарти. Ако един самурай се считаше за достоен за мястото си в обществото, то във време на мир, когато най-добрият меч беше този, който стоеше непрекъснато в ножницата си, самураят трябваше да разбира честта по различен начин и да дава пример с извършеното добро, а не с нанесените вреди.
Оиши се поклони отново в знак на почит пред своя приятел, ментор и господар, който го беше насочил към правилния път — към живот, изпълнен с искрено уважение и смелост, а не просто фалш и претекст.
Но тъкмо когато си го помисли, Оиши си спомни това, което господарят Асано му беше признал в последните си мигове, когато двамата бяха стигнали почти до края на Голямата зала в двореца — беше му казал, че така и никога не е разбрал какво е имал предвид Буда, когато е говорил за истинската стойност на всяко човешко същество. Беше му признал още, че е разочаровал Кай и че дъщеря му винаги го е знаела, и то само по инстинкт, но тъй като той така и не го беше усетил, тя никога не бе посмяла да му каже, че обичаше Кай, а по този начин той беше разочаровал и нея.
Оиши, разбира се, тогава го беше отрекъл, като в онзи момент наистина го мислеше.
Сега обаче осъзнаваше, че господарят Асано в самия си край беше гледал с ясна проницателност през открехнатия прозорец на просветлението. И въпреки че за него беше вече твърде късно да промени нещо в живота си, то поне в следващия си живот щеше да бъде воден от това проникновение.
Сега и Оиши осъзнаваше, че пред него се отваряше този прозорец и той, гледайки в правилната посока, можеше да зърне за миг светлото око на Буда, взиращо се в него. Точно навреме беше осъзнал, че това проникновение трябваше да отнесе със себе си нататък в бъдещето… а и освен това дължеше благодарност на Кай за това.
Хрумна му, че и Чикара, подобно на Мика, инстинктивно беше успял да прозре колко ценен беше Кай, докато самият той не го беше проумял. По време на пътуването обратно към Ако беше прекарвал повече време със сина си и беше останал изненадан от това колко зрели разбирания бяха започнали да заместват момчешката наивност и илюзиите за величието на войната, които Чикара бе изгубил завинаги.
Най-съкровеното желание на Чикара винаги е било да се докаже като воин и като истински мъж в очите на баща си и той вече се беше справил отлично с това. И все пак Оиши не можеше и да не осъзнае, че синът му дори не беше все още толкова голям, колкото беше той самият по времето, когато замалко не беше удавил Кай. Замисли се какво ли още можеше да постигне момчето, ако имаше свободата да изживее живота си чак до естествения му край.
