Читать «47 ронини» онлайн - страница 271

— Ще те търся през хиляда светове и десет хиляди живота, докато те намеря отново — прошепна й той с желанието тя да разбере и да повярва, че винаги би я разпознал още в момента, в който очите им се срещнат, точно както бе станало и този път, независимо в каква нова форма щеше да се е преродила душата й тогава.

— А аз ще те чакам през всички тях… — отвърна тя с разтреперан глас. Обви ръце около врата му и го притегли към себе си. Двамата се прегръщаха за последен път с цялата нежност и страст, която бяха принудени да отричат още от онзи далечен пролетен ден преди толкова много години, когато едно малко момиче беше целунало едно момче и беше избягало, като никога не си беше представяло, че любовта му ще е за цял живот.

Вятърът шумолеше през клоните на вишневите дървета, когато Оиши поведе хората си навън към двора, където ги очакваха четиридесет и седем бели постелки. Четиридесет и седмината мъже, облечени в бяло, един по един заеха местата си със стоическо достойнство. Кай беше последният, който излезе в двора, а изражението на лицето му не трепна дори когато видя Мика, вече заела своето място сред наблюдателите, седнали заедно с шогуна и първенците му. Облечена в ярките си коприни, тя изпъкваше като възхитителен пролетен цвят сред мрачните облекла на служителите на бакуфу, сякаш нарочно бе искала външният й вид да е ярко олицетворение на вярата й във вечното прераждане на духа и в по-добрия свят, който очакваше обречените мъже пред нея.

Ясуно се премести съвсем леко, така че Кай да има достатъчно място да коленичи, без да показва болката от нараняването си. Кай гледаше разсеяно встрани от подиума и Мика, взирайки се в облечените в черно-златни брони стражи, които обграждаха двора в кръг, за да опазват реда сред тълпата, дошла да стане свидетел на събитието, а и да служат като секунданти.

Нямаше тобари, които да ограждат мястото, където щеше да се състои ритуалът. Мика беше дала разрешение на хората от Ако да присъстват, което само по себе си беше нещо необичайно, а и по големината на събралата се тълпа от хора можеше да се заключи, че имаше такива, дошли от много по-далеч от крепостния град, за да присъстват. Тълпата стоеше и чакаше с почтителна тишина, сякаш хората се намираха в храм, а много от тях бяха облечени в бяло като опечалени. Дворът беше толкова тих, че Кай чуваше шума на листата по дърветата и долитаща отнякъде песен на птичка. Небето беше яркосиньо и безкрайно, каквото не го беше виждал никога преди…

По сигнал на Оиши четиридесет и седмината самураи коленичиха едновременно, поставяйки последните си стихове на малките масички, оставени пред всеки един от тях, където вече ги очакваше по един къс меч танто. Те всички се поклониха като един в знак на почит пред шогуна и господарката Асано.

Шогунът погледна от подиума към четиридесет и седмината мъже, засвидетелствайки тяхното гордо и дисциплинирано приемане на саможертвата, която сами се бяха заклели да извършат. Нямаше друг начин за тях да живеят свободно, макар и за кратко, без други ограничения, освен собственото им чувство за морална справедливост. Такива бяха ограниченията, поставени от човешкия закон.