Читать «47 ронини» онлайн - страница 269

Оиши, подобно на Кай и останалите, също се молеше да е научил вече уроците, които е трябвало да научи в този живот, така че да се извиси с една стъпка нагоре в следващия, да бъде на крачка по-близо до истинското просветление.

И все пак той изоставяше Рику, а преди това й беше донесъл само мъка. Отнемаше й не само щастието от съвместния им живот, а и единственото им дете. Какво право имаше той да й причини подобно нещо?

Беше пожертвал всичко, включително собственото си семейство, за да постигне жадуваната цел и да изпълни най-големия си дълг в този живот. Дългът пред господаря винаги бе ръководил мислите му и бе за него единствената същност на това да си самурай. Сега обаче, когато вече беше прекалено късно, Оиши съжали, щом осъзна, че би могъл да намери по-добър баланс между гири и нинджо — такъв, при който би могъл да изрази любовта към семейството си, както и истинския дълг, който имаше към тях, така както имаше дълг и към господаря Асано.

Рику винаги беше приемала нещата такива, каквито са, без въпроси и без оплаквания. Когато обаче бе видял съществуващото между Кай и Мика пълно духовно разбирателство, което дори не се нуждаеше от думи, а и трудно можеше да бъде обяснено с думи, единственото, за което можеше да мисли в този момент, беше погледът на Рику в момента, когато се разделяха. Почувства се така, сякаш досега е бил сляп за истинското място на Рику в сърцето си, както бе грешал и за истинската човешка същност на Кай.

Беше видял урока, който трябваше да научи от това, само че вече бе твърде късно. Щом се върнеше в крепостта, щеше да опита да изрази чувствата си пред Рику, както и пред Чикара, въпреки че всички думи, които би изрекъл сега, не биха били по-полезни от семена, засети твърде късно през годината.

Оиши още веднъж се замисли за духа на господаря Асано, който все още витаеше наоколо, след което се поклони дълбоко на гроба и изказа последна молитва с надеждата господарят на Ако все още да продължава да закриля хората му и през малкото време, което им оставаше, както и да му окажеше подкрепа за последното добро, което нямаше да е предназначено за него, а за вярната му съпруга.

Нов ден — последният им ден — изгря и освети вътрешния двор на крепостта, където белите постелки вече бяха подредени в редици под цъфналите вишневи дървета — подобно на олицетворение на горчиво-сладкото съчетание между дълга и любовта.

Четиридесет и седмината мъже, които се бяха заклели да отмъстят за смъртта на господаря си, да освободят духа му и след това да го последват в пътуването му към неизвестното бъдеще, стояха в отделните си стаи в двореца Ако и донагласяха снежнобелите си одежди, подготвяйки се да изпълнят последния си самурайски дълг.

Облечен изцяло в бяло, Кай влезе тихо в Голямата зала, където Мика стоеше сама и гледаше през отворения прозорец навън към редиците бели постелки под вишневите дървета. Видя лекото потрепване на тялото й, когато тя го усети да влиза в стаята, но за пръв път Мика не се обърна веднага, за да го погледне.

Той разбра защо и се спря на място, очаквайки тя да го повика. Мика отново беше облечена като господарката Асано и изглеждаше такава, каквато я помнеше винаги — облечена в прекрасните цветове на изгряващия ден. Одеждите й бяха семпли и без декорации, но бяха обагрени в цветове, преливащи се между всички нюанси на златистото, прасковеното, яркочервеното и пурпурното. Днес беше облякла върху тях и семпла мъжка туника без ръкави, с кръстосаните ястребови пера на герба на рода Асано, избродирани със златна нишка върху червената коприна — цветовете на Ако и на живота. Облеклото й излъчваше смело потвърждение на позицията й на регент, възвърната й по право заедно с честта на баща й и тази на предците й. Олицетворяваше и безкрайната благодарност към благородните и неизменно верни васали на Ако, които бяха направили всичко това възможно.