Читать «47 ронини» онлайн - страница 272

Той познаваше и ужасяващата притегателна сила на нещо по-силно от волята на обществото или от страха от закона — това, че той беше шогунът. Но дори той самият нямаше абсолютната свобода да прави каквото желаеше.

Разбираше защо винаги щеше да има хора, които се отклоняваха от предначертания си път, макар да знаеха, че пътят, който самите те избират, води до ръба на пропаст. Но каквито и да бяха причините им за нарушаването на закона и независимо дали този закон беше справедлив или не, обществото не можеше да продължи гладкото си съществуване… бакуфу — държавната власт на Токугава, нямаше да може да оцелее, ако покажеше снизходителност към подобно поведение.

И все пак, когато погледна към благоговейните изражения по лицата на хората от тълпата и тези на собствените му самураи, шогунът разбра, че дори той никога преди не беше ставал свидетел на нещо такова. Независимо колко грешни или обикновени бяха животите на тези хора преди, той осъзна, че проявената смелост, честността и непоклатимото чувство за справедливост, които бяха показали те накрая, се припокриваха напълно с идеала му за истински самураи. Разбра още, че и никой друг от присъстващите днес тук нямаше да забрави какво бе видял в този ден.

Това нещо нямаше да отмине и да бъде забравено през следващата седмица… или през следващата година… може би никога нямаше да бъде забравено. Погледна към госпожица Асано и за пореден път се запита защо беше позволила на хората от възстановените си владения да станат свидетели на сепукуто на мъжете, които тя и същите тези хора вярваха, че ги бяха спасили от господаря Кира. Какъв ли нагледен урок се надяваше да научат гражданите на Ако от подобна гледка?

Като шогун той беше живият символ на духа, който олицетворяваха мъжете, коленичили пред него, както и символ на законите, които те бяха нарушили. Той щеше да бъде съден само от времето, заедно с тях…

Водачът им даде сигнал и четиридесет и седмината мъже взеха камите, действайки така, сякаш съзнанията им се бяха слели в едно общо.

— Чакайте! — каза шогунът.

Мъжете спряха с вдигнати във въздуха оръжия.

— Оиши Чикара — каза отново шогунът, — излез напред.

Чикара вдигна объркан глава и погледна първо към шогуна, а след това към баща си и накрая към сломената си от скръб майка, която гледаше от тълпата. Баща му също погледна към шогуна, а в погледа му се четеше същата обърканост.

Чикара несигурно се изправи на крака, а шогунът погледна към Оиши.

— Ти може и да си нарушил заповедите ми, но аз не мога да лиша страната ни от наследниците на твоята кръв — каза той. — Синът ти ще живее, за да й служи, както го направи и ти — с чест.

Някъде в тълпата дланите на Рику, стиснати в отчаяна молитва, изведнъж се притиснаха към лицето й, сякаш жената се опитваше да сподави вика си.

Чикара остана неподвижен и загледан в баща си — неговия командир, търсейки заповедта му, молещ се безмълвно за позволение или за отказ, разкъсван от решението, което не можеше да вземе сам.