Читать «47 ронини» онлайн - страница 267

Свободен беше и той. От много време насам той най-накрая беше в мир със себе си и с живота, достатъчно, за да усети надеждата и да повярва, че всеки край всъщност водеше до ново начало. А той щеше да навлезе в неизвестното бъдеще, съпроводен от благословията на господаря Асано.

Той се обърна и тихо си тръгна от гроба, оставяйки Оиши насаме, за да сподели последните си мигове с духа на техния господар.

Оиши погледна след Кай, който тръгна сам към крепостта, и с изненада видя, че стойката му отново беше горда и изправена, а недъгът му след битката с демоничния самурай на Кира сякаш беше изчезнал.

Погледна отново към гроба на господаря Асано и изказа тиха благодарност за напътствията, които преди толкова много години бяха опазили твърде усърдния и малко уплашен млад воин от това да удави едно безпомощно… е, не чак толкова безпомощно, но също толкова уплашено момче като него.

Да убиеш беше толкова лесно… Вече знаеше точно колко лесно беше, както и колко невъзможно бе да се върнат мъртвите обратно към живота. Ръката му несъзнателно докосна нараненото рамо, щом си спомни за битката с Кира. Когато най-накрая беше убил убиеца на господаря Асано, се беше чувствал така, сякаш бе обладан от демони, а не като човек, действащ в порив на божествено отмъщение. Не усещаше това да е някаква особена смелост или геройство, а и беше убеден, че дори дивите животни не бяха способни на нарочна жестокост.

Спомни си, че се беше усъмнил дори в самото съществуване на Пътя на воина, когато ставаше въпрос за битка на живот и смърт — независимо дали в двубой с един противник или с армии от хиляди нахъсани едни срещу други хора, оцеляването винаги се свеждаше само до това да размениш живота на друг човек срещу своя собствен. Войната превръщаше всички морални норми в лъжи, а това особено силно се отнасяше за перфекционизма на Бушидо. „Няма честност на бойното поле“, беше казал Сун Дзъ. Ами състрадание? Справедливост? Чест? Те нямаха повече място на бойното поле, отколкото честността.

И все пак, когато войната най-накрая свършеше, а истинската атака над крепостта Кираяма не беше продължила и ден, а какво оставаше за цяла година или за цял живот, то накрая оцелелите все пак трябваше да се завърнат у дома при семействата и приятелите си и при други напълно непознати хора, които живееха в свят, където ежедневието на повечето от тях беше също толкова далечно от това, което бяха направили те, колкото и адът от рая.

Кодексът на честта Бушидо не беше предназначен да научи хората как да оцеляват в битка. Не и повече, отколкото обучението на воина имаше за цел да го научи, че кучешката смърт беше повече изпълнена с чест, отколкото една безсмислена победа.

Бушидо беше само картата — нещо, предназначено да покаже на човека пътя към дома му, след като твърде дълго е бил сам в пустошта, да насочи воина към неговата човечност, да му помогне да си спомни кои бяха нещата, за които наистина си струваше да се бори, и как отново да живее в мир със себе си.