Читать «47 ронини» онлайн - страница 266

Изненадан, Кай си пое дълбоко дъх, сякаш за да се увери, че всичко беше наистина, след което издиша спокойно за пръв път, откакто бяха напуснали крепостта на Кира. По някое време по средата на молитвите му прерязващата болка в тялото му почти беше изчезнала и той разбра, че тя не беше причинена изцяло и само от раната на гърба му.

Кай хвърли последен поглед към надгробния камък и си спомни за Гората на тенгу, за призрачните стенания на изоставените мъртъвци, за проблясващите духове и техните вовеки обречени души, за майка му, която също бродеше сред тях.

Изгубеното момче от Морето на дърветата, което господарят Асано бе прибрал в дома си толкова отдавна, също беше дух, прикрепен към физическото си тяло единствено и само чрез магията на тенгу. През целия си живот се беше страхувал да се довери на вътрешния си глас или на уроците, които бе научил, когато му се беше удавала възможност. Осъзна, че дори се беше страхувал да приеме изцяло дара, който ронините от Ако му бяха поднесли — клетвата, подписана със собствената им кръв, с която те го признаваха за равен на тях, а те самите се считаха за негови братя.

Щом се изправи над гроба на господаря Асано и погледна отново към Оиши, изведнъж Кай почувства отново лекота, сякаш е бил окован в окови и те изведнъж бяха изчезнали заедно с болката. И все пак той не беше напълно откъснат от смъртното си тяло и то се чувстваше като събудено отново за живота, усещайки земята под краката си по-сигурна откогато и да било.

За пръв път в живота си той се почувства напълно жив и напълно човек. Сякаш оковите на собствените му страхове и съмненията в истинската му самоличност, а и дори в човешката му същност, бяха превърнали тези мислени окови в нещо по-здраво от желязо. Нито провъзгласяването от шогуна, нито признанието на останалите ронини за това, че той заслужаваше да носи титлата „самурай“ не бе достатъчно, за да го освободи напълно.

Самурай означаваше онзи, който служи. Ронините бяха служили на господаря си дори и след неговата смърт, и то не само от гири — дълга за подчинение пред една система, която въпреки цялото си могъщество все пак беше напълно бездушна. Бяха го направили и заради нинджо — осъзнаването, че има неща, които само отделна душа и сърце можеха да почувстват нужда да защитят, бранят, да се борят и дори да умрат за тях — а повечето от тези неща дори не можеха да се видят с очи, нито да бъдат контролирани или насилвани. Справедливост. Чест. Любов.

Гири и нинджо… Ред и хаос… вечно променящите се точки на равновесие във вечно въртящото се колело на живота.

Последните няколко седмици му се струваха по-истински от всички мъгляви години, които беше прекарал в просто оцеляване. И най-накрая, коленичейки пред гроба на господаря Асано, беше осъзнал, че все пак бе имало истинска причина за съществуването му… и че той я беше осъществил. Душата на господаря Асано вече беше свободна… както и дъщеря му.