Читать «47 ронини» онлайн - страница 265

Накрая вдигна глава и погледна надгробния камък.

— Кажи ми — обърна се той към Кай, — когато господарят те намери в гората и ти опря онзи нож в гърлото ми… щеше ли наистина да ме убиеш?

Кай го погледна, изненадан от това колко далеч назад във времето бяха отлетели спомените на Оиши. Замисли се върху въпроса за момент.

— А ти щеше ли да ме убиеш? — отвърна с въпрос той.

Оиши отклони поглед и също се замисли над отговора си.

— Да.

— Да.

Едновременният отговор увисна във въздуха, сякаш точно тук и сега мислите им бяха обединени от нещо много повече от просто споделен спомен.

И двамата се усмихнаха, а след това избухнаха в силен смях, споделяйки иронията на ситуацията и засвидетелствайки си отново така дългоочакваното взаимно уважение.

Оиши погледна отново към гроба на господаря Асано.

— Тогава му казах, че си демон и че трябва да те остави да умреш… — каза Оиши и веселото изражение на лицето му изведнъж се превърна в разочарование, щом си спомни за мъдрите думи на господаря и собственото си прибързано заключение. — Той каза, че си бил само едно изплашено момче. Също като мен — завърши той.

Кай срещна погледа му и видя искреното съжаление в очите му за това, че собствените му ограничения толкова дълго време не му бяха позволявали да види истината.

Само че вече не беше така. Оиши наля още една чаша саке и я подаде на Кай. Той я пое с поклон и отпи. Щом свали чашата от устните си, Оиши го гледаше с неподправена симпатия, която още повече го изненада и дори леко го обърка.

— Господарката Асано е като баща си — каза Оиши. — Тя ще успее да върне величието на Ако.

Кай разбра, че думите му не бяха казани случайно, а чрез тях Оиши се опитваше да го утеши и да му даде още един знак колко близки бяха станали двамата, дори без да го съзнават. Оиши разбираше не просто всичко, което Кай беше научил и спечелил през това време — нещата, които го бяха подготвили да премине от тази форма на съществуване към следващата, но и всичко, което бе принуден да пожертва. Разбираше и единственото нещо, което му беше по-скъпо от всичко друго и което му беше помогнало да премине през толкова много изпитания в живота, когато не бе имал нищо друго, в което да повярва — любовта му към Мика и нейната споделена любов към него.

Но сега Мика отново беше дъщеря на баща си, наследницата на дома Асано и официален регент на Ако. Тя все още имаше недовършени задължения и клетви, които да изпълни, преди да настъпи и нейният час.

— Знам — тихо каза Кай, а по устните му заигра лека усмивка.

— „Всички, които са родени, трябва все някога да умрат. Всички, които се срещнат, трябва все някога да се разделят“ — изрецитира Оиши известния стих. — Но това, което споделяме в живота си, никога не може да ни бъде отнето — каза той и също се усмихна, когато очите им се срещнаха в споделен момент на аваре.

Кай остави чашата си и усмивката му стана по-широка. Поклони се за последен път пред гроба на господаря Асано и изрече последните си думи за сбогом. Вдигна се отново на крака и тялото му неочаквано му позволи да стане и да се изправи с чест и без болка.