Читать «47 ронини» онлайн - страница 249

Сега, когато вече не бе необходимо да се прокрадват тайно, за да нападнат Кира, а и след като трябваше да се грижат за ранените си, Кай успя да им намери по-лесен път към дома, минаващ през второстепенни и по-рядко употребявани пътища. Отделни разпръснати по пътя им села на фермери и занаятчии бяха местата, където можеше да спрат за малко за провизии. Мика беше заделила настрана шепа от сребърните и медни монети на Кира — напълно достатъчно, за да плащат за предоставяните им храна и лекарства, и в резултат на това селяните, които ги виждаха да приближават с изумление и страх на лицата си, ги изпращаха с радостни възгласи и благодарствени молитви за тяхното здраве и благополучно пътуване.

Оиши се бе притеснявал дали Кай ще издържи да им бъде водач през целия дълъг път до дома. Собствените му рани го боляха достатъчно и въпреки че пътуваха със скорост, при която дори сериозно ранен човек можеше да оцелее, изтощението се превърна в негов вечен спътник. Кай, от своя страна, с яздещата до него убийца на вещици Мика — също толкова самоуверена и непретенциозна, колкото и легендарната Томое Гозен, яздеща до своя възлюбен Йошинака — рядко показваше и следа от болката или неудобството на пътуването.

Двамата, изглежда, живееха в някакъв свой собствен свят, където отчаянието и болката нямаха място, а социалните различия нямаха значение. Те използваха всяка възможност да се погледнат в очите, от време на време да разменят по няколко думи и да се радват на това, че са заедно.

Това, че ги виждаше заедно, вече никак не дразнеше Оиши. Подобно на много други неща, в които някога беше вярвал, а сега бяха различни, така и истинското значение на любовта за него вече не беше абстракция. Това, че ги виждаше заедно, просто го караше да се сеща за Рику с много мъка и копнеж.

Започна все по-често да язди до Чикара и да си говори с него за неща, които никога преди не бяха обсъждали. Взе да опознава сина си по нов начин, тъй като на практика цялото време, прекарано с него досега, беше заето с това да обучава сина си в задълженията на бъдещ кару.

Неколцина от ронините също бяха бащи и синове или пък братя, а повечето от тях имаха семейства някъде. Всички те прекарваха времето си като Оиши и Чикара — говорейки си за дома и миналото, за това колко се гордееха един с друг и че се молеха семействата им да ги запомнят с гордост. Не размишляваха върху бъдещето отвъд момента, когато трябваше да се изправят пред гроба на господаря Асано.

Подобно на Кай и Мика, всички, изглежда, разбираха, че краткото време между акта на отмъщение и момента, когато щяха да стигнат до замъка Ако, беше дар, който не биваше да бъде пропиляван и представляваше истинско уаби-саби — миг на неочаквана красота в най-чистия й смисъл. Всеки ден беше изпълнен с аваре — горчива мъка, сложно свързана с всеки миг, който душата се намираше в баланс, защото всички такива моменти бяха редки и свършваха твърде бързо — като последната глътка саке или фойерверки, отразяващи се в морето в някоя лятна нощ… или просто безупречно синьото пролетно небе.