Читать «47 ронини» онлайн - страница 251

„Защо?“ — замисли се той и дори не се учуди как ли му беше хрумнала тази мисъл. Спомни си за радостта от сливането на телата, която беше изпитвал със съпругата си в акта на любовта; помисли си за техния син, роден от страстта им. Физическата любов никога не е била предвиждана да бъде отделно от емоционалната — тя беше нещо съвсем естествено и необходимо за живота, също като дишането.

Мика все още беше обърнала глава в неговата посока и стоеше неподвижна, замръзнала на място, без да знае какво да прави. Много тихо Оиши си легна обратно и се обърна на една страна с гръб към нея, преструвайки се, че просто се е пробудил от болките си.

„Господарке моя — мислеше си той, — животът е само пеперуден сън. Изсънувайте го добре“.

Затвори очи и си спомни, че някога бе използвал същия този стих в една поема, която бе написал за съпругата си на третата сутрин след третия ден на сватбата им, беше на зазоряване, докато тя все още спеше. Отначало споменът му причини болка, дълбока като рана и силна като изгубената любов — почти непоносима. Но той започна да си повтаря стиховете като тиха мантра, докато болката постепенно намаля и споменът почти изчезна.

И за негова изненада, заспа непробудно.

Едва беше започнало да се зазорява, когато нечии нетърпеливи стъпки и подръпване по ръкава го събудиха и той отвори рязко очи. Видя, че синът му се беше надвесил над него и го гледаше.

— Какво? — стресна се Оиши и мигом сграбчи меча си. — Проблем ли?

— Не. Не, командире — прошепна Чикара и поклати глава. Момчето посегна мигом и притисна към земята ръката на баща си и меча заедно с нея. — Но… Мика-химе…

Беше все още твърде тъмно и Оиши не можеше да различи ясно изражението на лицето на Чикара, докато момчето сочеше към мястото, където трябваше да седи господарката Мика, а тя не беше там.

— Ммм… — измърмори Оиши и се усмихна с леко доволство, след което затвори очи.

— Татко! — разтърси го отново Чикара, а шепотът му вече изразяваше нещо средно между паника и отказ да повярва на очите си. — Командире… татко… тя е с Кай, моля ви, командире, не убивайте Кай… — замоли го момчето и се отпусна с още по-голяма сила върху ранената ръка на Оиши, причинявайки му силна болка. Оиши стисна зъби, за да сдържи ругатнята си, и отблъсна леко сина си със здравата ръка.

— Нямам намерение да убивам, когото и да било — измърмори той, когато Чикара падна назад. Момчето зяпна от изумление.

— Нито пък имам намерение да говоря за това с когото и да било — добави той.

— Но аз се притеснявах, ако другите… — започна момчето.

— Мълчи, или наистина ще разберат. Ти защо си буден?

— Бях по нужда.

Оиши въздъхна.

— Остани тук за момент — каза той на сина си и се поизправи с мъка, докато синът му сядаше до него. Оиши разтърка уморено очи, опитвайки се да подреди мислите си. — Чикара — започна той и си пое дълбоко дъх, — чувал ли си някога да казват, че миналото е като друга непозната страна, всичко там се прави различно.