Читать «47 ронини» онлайн - страница 247

Изправен до Мика, Оиши наблюдаваше как Ясуно и Каватаке забързаха напред, за да настигнат хората на Кира, тръгнали да търсят някой, притежаващ връзка ключове. Така или иначе беше сигурен, че разпределянето на богатството на Кира нямаше да забави много отпътуването им.

За изненада на ронините, актьорите не побързаха да си тръгнат веднага след като бяха получили дължимото им. Каватаке, изглежда, беше говорил сериозно, когато бе казал, че вярва в това, че хората трябва да си помагат. Тъй като след изминалата нощ актьорите имаха малко вещи, оцелели след атаката, които да носят на гръб, те бяха решили да се посветят на това да помогнат на Оиши с пренасянето на ранените по стръмния хлъзгав път надолу от крепостта.

Актьорите ги съпроводиха чак до края на бившите владения на Кира, като през цялото време помагаха, с каквото могат.

— Пътят никога не е твърде дълъг, когато си в компанията на весела дружина — настояваше Каватаке, сякаш сега, когато непосредствената опасност беше отминала, актьорите не можеха да се откъснат от привлекателността на идеята да пътуват в такава опасна компания.

Оиши смяташе, че като говори за „весела дружина“, Каватаке имаше предвид актьорите, тъй като това беше последната дума, която можеше да му хрумне, когато погледнеше своите ранени и изтощени мъже. Състоянието им обаче го принуди да признае, че в този момент всяка помощ бе добре дошла и дори самото присъствие на трупата пътуващи актьори ободряваше духа на хората му, особено на най-зле ранени те, които чрез тях поне за миг имаха възможност да се разсеят от болките и страданията си.

Щом слязоха от високите планини, в които се намираше замъкът Кираяма, последните следи от зимата също останаха зад гърба им. Първите слаби повеи на пролетта вече се усещаха в земите около тях, а ронините оставяха торбички от златото и среброто на Кира на старейшините на всяко село, през което преминаваха, и то точно в момент, когато отчаяните и ужасно благодарни хора имаха нужда от пари за купуването на семена за предстоящата пролетна сеитба. Изглежда, пътуващите актьори се забавляваха много повече от ролята си на благородни бандити, отколкото ронините, но Оиши предполагаше, че просто нравът им бе такъв. Беше повече от доволен, че по пътя те привличаха фермерското възхищение и любопитство, което ронините нито търсеха, нито желаеха.

Но както всичко друго под слънцето и луната на тази земя, помощта на Каватаке и неговата „весела дружина“ не беше изцяло безвъзмездна. Щом замъкът на Кира остана зад гърба им, актьорите започнаха да задават безброй въпроси за нападението на крепостта и за мотивите на мъжете, които го бяха планували, за господарката Асано, за вещицата и демоните, както и за подробности от личния живот на самураите. Оиши предполагаше, че любопитството също им е вродено.

Мика бе благосклонно настроена също толкова, колкото беше и благодарна за оказаната й помощ, но по цял ден яздеше до Кай, закриляйки го като истинска Канон — многоръката богиня на милосърдието, а Кай, въпреки раните си, все пак успяваше да язди начело и да показва пътя.