Читать «47 ронини» онлайн - страница 248

Ясуно често се оплакваше, че актьорите са по-лоши и от деца на празник или от куче, което не спира да носи обратно подхвърлената му пръчка, и по настояване на Оиши той беше този, който трябваше да отклонява всички актьорски въпроси от Мика и Кай.

Оиши се стараеше да отговаря колкото можеше по-кратко и бе доволен, че дори няколкото сериозни рани на Чикара не пречеха на момчето да го отмени в неприятното задължение да разказва за битката от името и на двама им. Подобно на някои от мъжете, които бяха подложени на непрекъснатите актьорски разпити, Чикара едва ли не им се наслаждаваше, особено когато Каватаке им спомена, че познавал някои драматурзи в Едо, които биха дали всичко, за да могат да разкажат историята за отмъщението на ронините. Не се и съмняваха, че актьорът говори буквално. Имаше една древна поговорка, която гласеше, че „От езика трябва да се страхуваш повече, отколкото от меча“, а този факт явно не беше убягнал и от полезрението на бакуфу.

Оиши не беше много въодушевен от възможността историята им да бъде разпространена из Едо по-рано, отколкото трябваше, но така или иначе не протестира срещу това. Беше наясно, че разказващите се истории за отмъщението на ронините щяха да вбесят Ину Кубу и съветниците му, щом достигнеха до ушите им. Напомнянето на шогуна за това, което бяха извършили ронините, може би щеше да е единственото удовлетворение, което те щяха да получат срещу шогуна, който с арогантното си безразличие бе опустошил живота на господаря Асано, Мика-химе и всички тях.

Най-накрая те достигнаха до границата на владенията на Кира и неизбежната раздяла на спътниците по неволя — ронини и пътуващи актьори, трябваше да настъпи. Каватаке и хората му щяха да се отправят на североизток към Едо и имаха право да пътуват по всички главни пътища на страната, а и сега времето ги притискаше да стигнат там по-бързо. Ронините, от своя страна, трябваше да поемат на югозапад към Ако и нямаха право да минават по пътища, където рискуваха да попаднат на патрули и проверки.

„Всички, които се срещат, е съдено да се разделят“, но когато дойде време да се сбогуват с актьорите, за своя изненада ронините установиха, че изпитват голяма тъга.

Щом трупата пое по своя път, ронините бяха изправени пред още куп нови и най-разнообразни задължения, необходими дори само за простото им оцеляване и особено много за оцеляването на ранените, тъй като се налагаше да пътуват съвсем сами. Оиши обаче беше благодарен на актьори те повече, отколкото бе очаквал, защото си даде сметка, че хората му се справяха много по-добре с всичко, което трябваше да се свърши, благодарение на помощта, която бяха получили.

Изненада се още да установи, че групата им ставаше все по-спокойна, пътувайки към дома през събуждащата се за нов живот провинция.

Първите признаци на настъпващата пролет, които ги бяха посрещнали още с напускането на замъка Кираяма, се бяха превърнали в изобилие от напъпили дървета и ранни диви цветя. Новопоникналата трева и засадените ниви превръщаха земите около тях в безкрайно одеяло, преливащо във всички нюанси на зеленото, каквито Оиши не беше виждал никога през друго време на годината. Яздеха право на югозапад към океана, а топлината и свежите цветове наоколо пречистваха и лекуваха сърцата им по свой начин след всичко преживяно от ронините в крепостта на Кира.