Читать «47 ронини» онлайн - страница 245

Всеки един от тях беше готов да умре през изминалата нощ, някои може би дори предпочитаха всичко да беше свършило така. Но справедливостта, за чието възтържествуване бяха обрекли живота си, нямаше да е пълна, ако не успееха да се завърнат в замъка Ако при гроба на господаря Асано, за да представят пред духа му доказателството, че за злото, извършено спрямо него, беше отмъстено. Сякаш самият Бишамон ги бе подкрепял през изминалата нощ, давайки им възможност да изпълнят клетвата си напълно, преди да изплатят собствения си горчив дълг пред закона.

След като хората на Кира бяха оставили оръжията си и се бяха предали, те почти охотно им сътрудничеха. Оиши си спомни как се бяха взирали в него вчера, сякаш и те бяха видели в негово лице превъплъщение на самия Бишамон. Днес обаче се чудеше дали хората на Кира просто бяха доволни от факта, че ронините от Ако си тръгваха без повече последствия, или всъщност се радваха на неочаквания факт, че изведнъж се бяха оказали без господар, след като толкова дълго бяха живели под сянката на Кира, вещицата и неговия демон самурай.

Каквито и да бяха мотивите им, Оиши беше благодарен за това, че им помагаха. Всички гости бяха избягали веднага след началото на битката и той знаеше, че вестта за нападението им щеше да стигне до шогуна дълго преди ронините да успеят да стигнат до Ако. Колкото по-рано хората му и господарката Асано напуснеха това място, толкова по-добре.

Оиши се обърна, когато Ясуно се приближи до него и се поклони почтително.

— Всичко е готово, командире — съобщи той. — Имаме всичко, което ни трябва за пътя обратно към Ако.

Ясуно посочи с поглед към конете, където хората му очакваха сигнал, за да се качат по седлата. Оиши видя Чикара да помага на господарката Асано да възседне коня си, въпреки че нещо в изражението и усмивката й му подсказваше, че тя приема помощта му само от възпитание, тъй като още от малка баща й я беше научил да язди и тя го правеше винаги, когато поискаше.

Вчера, когато Оиши за пръв път, след толкова време, беше зърнал отново Мика-химе, тя му се беше сторила като тенио — безплътно видение на неземна красота. Днес младата жена беше облечена като ронин, лицето й беше почистено от бялата пудра, а дългата й смолисточерна коса беше вързана на тила й като на мъж.

Лека усмивка заигра в ъгълчетата на устните му и той поклати глава.

— Няма нищо — каза в отговор на учудения поглед на Ясуно, преди той да го запита за причината за странното му изражение. — Как е Кай? Ще може ли да язди?

— Казва, че ще може — отвърна Ясуно с тон, от който ясно личеше, че ако някой друг, а не самият Кай му го беше казал, нямаше да го повярва.

Оиши беше видял раната, нанесена на гърба на Кай от демона с черната броня, и мълчаливо се съгласи с него.

— Аз мога да му помагам — с готовност заяви Ясуно и се усмихна. — Ако му трябва помощ.

Оиши кимна и двамата мъже се отправиха към очакващите ги коне.

— Оиши-сама — извика го нечий познат глас.

— Каватаке? — Оиши спря и се обърна, като с изненада установи, че цялата театрална трупа идваше към него, придружена от неколцина ронини.