Читать «47 ронини» онлайн - страница 233

— Имаше нейните очи… — прошепна Мика и се наведе напред, сграбчвайки връхната му дреха. — Как е възможно обаче това същество да достигне такива чудовищни размери, ако се е хранило с човешката ревност на Мицуке? Тя не беше човек!

— Точно затова беше толкова ужасно… искам да кажа, толкова могъщо — отвърна Кай, но нещо в тона му я накара да се запита откъде той знаеше толкова много за йокай и техните привички. Мисълта й не беше изказана на глас, макар да бе сигурна, че Кай я е прочел в очите й.

— Мицуке никога не би могла да се превърне в истински човек — каза тихо той, — но тя беше влюбена в Кира. Казано е, че ако човек се влюби истински в китсуне, ако безкористно й отдаде сърцето си, вещицата би могла да се превърне в човек, за да отвърне на любовта му… да му даде човешка любов. — Кай погледна към решетестата порта в края на двора. — Някога Кира сигурно я е обичал толкова силно.

— Аз… — започна Мика и прехапа устни — мислех, че когато се казва, че човек доброволно отдава сърцето си, това означава истинско, живо и биещо сърце, изтръгнато от нечии гърди — тя потръпна и притисна ръка към гърдите си, сякаш за да се увери, че сърцето й още бие там. Спомни си целувката на мнимия Кай. Беше се почувствала така, сякаш китсуне искаше да изсмуче дъха й, да изтръгне сърцето й… да открадне душата й. — Но защо му е на един демон да изпита какво чувства човек?

Кай сви рамене и изморено се изправи на крака, все още избягвайки погледа й.

— Кой знае? — отвърна той.

Тя не каза нищо. Спомни си как собствената й душа бе засегната от същото превратно чувство, което бе унищожило най-рядко срещаната любов — онази, съществувала някога между двамата, които я бяха държали в плен. Кира с отровната си душа беше успял да унищожи дори това.

А после си спомни за всички пъти, когато беше поглеждала към Кай и бе виждала собствения си копнеж, отразен в очите на мъжа, когото всички около нея наричаха „демон“.

Накрая Кай се обърна и тя вдигна поглед към лицето му. Без никакво колебание пое ръцете му, които бе протегнал към нея, за да й помогне да се изправи.

23.

Оиши обикаляше празната стая в кръг, отваряйки ту една, ту друга врата. Всеки плъзгащ се панел водеше към друга стая с подвижни стени. Лабиринтът му предоставяше прекалено много възможни пътища и в крайна сметка стана невъзможно да вземе рационално решение или пък въобще да предположи кой ли изход бе избрал Кира. Разбра също, че може и никога да не намери обратния път за навън и че бе много по-вероятно стражите на Кира да го открият първи, преди той самият да е успял дори да зърне господаря им.

Оиши стисна ядосано дръжката на меча си и внезапно го прониза остра болка. Погледна надолу и видя, че кръвта, която покриваше ръката му и се стичаше по острието на катаната, беше негова. Умът му бе толкова съсредоточен върху това да намери Кира и да надвие самураите му, че досега дори не бе чувствал болката от раната от стрелите. Даде си сметка, че все още носи бутафорните доспехи от пиесата, така че измъкна една от връзките и пристегна силно ръката си над раненото място, за да спре кървенето.