Читать «47 ронини» онлайн - страница 232

Тя се изправи и се опита да го накара да срещне погледа й.

Той обаче поклати глава и погледна настрани. Изтръска демонската кръв от острието на меча си и го прибра в ножницата. После се поколеба за миг, обърна се и посегна да отметне качулката от главата й.

— Мика, аз… — започна Кай и сведе поглед — искам да кажа, Мика-химе — объркано се поправи той, като отдръпна ръката си и се поклони официално, сякаш двамата бяха напълно непознати. Щом вдигна отново глава, отблясъците на демоничния огън в очите му бяха изчезнали, но колебанието му все още беше там, примесено със загриженост, която граничеше с истински страх за нея.

— Добре ли сте? — попита той.

— Вече съм добре — усмихна се тя в отговор. Вдигна ръка и погали лицето му, после нежно повдигна брадичката му с връхчетата на пръстите си, карайки го да се изправи пред нея. Загрижеността в погледа му се смени с облекчение, когато очите й срещнаха неговите без следа от колебание.

— О, Кай, мислех, че… казаха ми, че си мъртъв! — каза тя и гласът й потрепери при спомена как го беше зърнала за пръв път по време на пиесата, когато бе помислила, че вижда призрак. Усмивката й стана още по-широка.

Кай въздъхна с облекчение и най-сетне се усмихна колебливо, докато тя му се усмихваше с цялото си сърце. Мика така и не повдигна въпроса, който бе невъзможно да му зададе точно сега, дори не можеше да намери подходящите думи. Сигурно е била замаяна или пък твърде ужасена, за да си спомни точно как той се беше озовал до нея.

— Как… го уби? — попита тя и махна с ръка към въздуха и изпочупените фенери.

Кай сведе поглед към катаната си и усмивката му стана по-широка.

— Мечът ми е много добър — отвърна той, сякаш цялата заслуга беше на оръжието му. Едва тогава Мика забеляза, че Кай носеше два меча, а косата му беше вързана назад като на ронин. Изведнъж си спомни за убития цилин и за начина, по който той се беше дуелирал в замъка Ако, и това я обърка още повече. За пръв път, откакто беше пораснала, се запита как Кай се бе научил да убива демони като истински герой от легендите… като тенин.

— Това Мицуке ли беше? Мислех, че… съм я убила — попита и сведе очи към мястото, където беше видяла оставените в снега следи на невидимата лисица.

— Ти наистина я уби — отвърна Кай и проследи погледа й. — Поне в този свят… ти унищожи приемното й тяло и сега нашият свят е затворен за нея. Тя беше много могъща, много стара, но никога вече няма да може да съсипе друг човешки живот — той погледна към камата, която все още лежеше в снега.

— Тогава какво беше това — посочи тя въздуха над изпочупените фенери, — щом не е била тя?

— Това беше нещо… различно — отвърна Кай и лицето му изведнъж се натъжи. — Повечето йокай не искат да имат нищо общо с хората. Когато менящите формата си приемат човешки облик, то обикновено е трик, за да се доберат до нещо, което искат много силно. Йокай не могат да обладават себеподобните си. Но има демони, които се хранят от човешките емоции и те понякога обладават хора — обясни той и отново сведе поглед. — Този, когото видя, се храни с ревност и беше обладал Мицуке.