Читать «47 ронини» онлайн - страница 231

— Залегни! — извика Кай, щом змията се завъртя обратно. Чудовището се спусна отново към Мика, сякаш виждаше само нея. Девойката затаи дъх, като забеляза, че едното око на змията беше яркосиньо, а другото — кафяво.

Мика падна на колене и покри с ръце главата си, когато змията профуча край нея. Пламтящият й дъх опари ръцете й и тя извика, когато тежката опашка я шибна отстрани и я повали на земята. Като срути стълба зад нея, чудовището се изви във въздуха като кошмарен камшик, за да нападне повторно Кай.

Когато се спусна към него, той се отблъсна от основата на другия фенер и скочи високо във въздуха, по-високо, отколкото Мика бе смятала, че е възможно. Кай се изви пъргаво като самия демон, когато той се опита да забие острите си зъби в тялото му или да го размаже в каменния фенер, замахна с меча си и разсече синьото око на змията. Чудовището изрева от болка и ярост и се блъсна в стълба на фенера, пречупвайки го на две. Кай тупна на земята, а върху него се посипаха каменни отломки.

Обаче горната част на фенера, където се намираше запаленият маслен светилник, се стовари върху главата на змията, обливайки тялото й с горящото масло. По гривата на чудовището плъзнаха червено-оранжеви пламъци, които се разпростряха по цялото му тяло, хвърляйки разноцветни искри.

С пронизително съскане полусляпата змия се замята във въздуха, помете още няколко фенера, разпръсквайки пламтящите им отломки навсякъде из двора. Въпреки това чудовището отново се обърна и се хвърли към Мика, решено да унищожи и нея заедно със себе си. Все още зашеметена от първия удар, младата жена се опита да се изправи в тежките и неудобни одежди и да избяга извън обсега на горящото привидение, което се носеше с раззината уста към нея като метеор, събаряйки още и още фенери по пътя си. Мика покри с ръце главата си и затвори очи, очаквайки всеки миг смъртта да я грабне в прегръдките си.

В този миг проблесна ослепително ярка светкавица и съзнанието й се завъртя във вихрен водовъртеж.

Мика извика и измъчващото сетивата й чувство я накара пряко волята й да отвори очи, за да види как змията изчезва точно както и вещицата се беше стопила. Този път обаче нямаше и следа от невидимия дух, само тънка струйка дим, която се превърна в мъгла и се изгуби сред падащия сняг. Очите на Мика трескаво заоглеждаха празния двор. Кай също беше изчезнал — нямаше го на мястото, където беше паднал, след като разсече синьото око на змията.

Някакъв звук зад гърба й я накара да се обърне рязко. Затаи дъх от изненада, когато видя Кай, приклекнал на едно коляно зад нея, да се подпира, задъхан, на меча си, докато оглеждаше небето. Странна лепкава кръв покриваше острието на оръжието му от върха до дръжката. Стори й се, че в очите му все още вижда отражението на демона, обгърнат в пламъци.

— Кай? — прошепна тя. Гласът й потрепери дори само от тази единствена дума. Мика не можеше да повярва на очите си, че го вижда приклекнал толкова близо до нея, та можеше да го докосне, когато само преди миг го бе видяла да напада змията във въздуха. Поклати невярващо глава и попита: — Как?