Читать «47 ронини» онлайн - страница 235

Демоничният воин бе успял да се спаси от експлозията в оръжейната дори без драскотина. Той определено беше демон. Дори и да се бе съмнявал в това, сега Кай беше напълно убеден. Нямаше нещо на света, създадено от човек, което да имаше силата да унищожи демон, защитен с магия. И въпреки че вещицата вече я нямаше, бронята на воина все още бе защитена от магическите й заклинания, а демоничното лице продължаваше да се взира в него.

Който или каквото и да се криеше под тази броня, то беше все още живо и никой не направляваше действията му. Не Мицуке го беше призовала и въпреки това демонът беше дошъл за него, за да приключи с недовършената си задача — значи имаше собствена памет и воля. Кай беше сигурен, че съществото притежава достатъчно интелигентност, за да се възползва от всичко, което знаеше и умееше. А ако успееше да го убие, къде ли щеше да отиде? И какво ли щеше да прави, след като всичко, което умееше, беше да убива и унищожава?

И кой ли би могъл да го спре?

Ода Нобунага — първият от Тримата обединители, който беше сложил край на Епохата на войните, бе успял да подчини почти цяла Япония, но се бе оказал такова чудовище, че накрая собствените му генерали се обърнали срещу него и го убили. Някои го наричали „Владетелят демон“ и твърдели, че наистина е такъв и някой ден щял да се върне, за да си отмъсти. Подобно на съществото, което в момента се беше изправило пред Кай, Ода бил велик тиранин, съчетал в себе си демонична воля и пълна липса на душа.

Япония можеше и да оцелее под управлението на шогун, когото хората тайно наричаха Ипу Кубо, но какво ли щеше да стане, ако пред тях се изправеше такъв, наречен Они Кубо, който можеше да управлява вечно?

Дори на Острова на холандците, борейки се ден след ден за оцеляването си, докато накрая бе изгубил всякаква представа за времето и за мъртъвците, които тежаха на съвестта му, както и за собствената си идентичност, дори тогава Кай не бе почитал мечовете заради режещото им острие, както не бе почитал убиването заради самата смърт. Докато все още съзнанието му беше ясно и способно да разсъждава, той винаги беше мечтал и се беше молил да се завърне обратно в света, в който мечът беше само средство за защита.

Молитвите му най-накрая бяха намерили отговор, а това беше кармичният му дълг. В ръцете си държеше меч на тенгу — истинско смъртоносно острие — и имаше възможността да го превърне в такова, запазващо живот. Щеше да изправи демонско оръжие срещу демон воин.

Но все пак той беше само човек.

„Наученото в люлката се носи чак до гроба“ — спомни си думите, казани от учителя тенгу, когато беше още момче. Беше се научил да се бие като демон, а през годината, която беше прекарал в ада на Деджима, бе успял да доусъвършенства закърнелите си умения дотолкова, че да станат почти равни на силата, притежавана от меча. Този път нямаше да се провали, подобна възможност беше просто немислима.