Читать «47 ронини» онлайн - страница 17

— Благодаря ви, тоно — каза тя смирено, поглеждайки към Асано. — Моля да ми простите за неканеното посещение. Много съм ви признателна за помощта по този въпрос.

Двамата със самурая отново се поклониха и господарят Асано кимна, като направи леко движение със затвореното си ветрило, което ги накара да побързат да си тръгнат. Каквото и да се въртеше сега в ума му, очевидно не беше тяхна работа.

Мика най-накрая стигна до върха на хълма, където се издигаше разрушената наблюдателна кула, и гледката към Ако, която жадуваше да види, изпълни очите й.

Кай остана неподвижен, загледан отвъд самотното дърво, което беше единственият часовой, останал тук в продължение на почти сто години. Момчето гледаше толкова съсредоточено, сякаш самото то бе поставено на пост. Ако беше друго момче, Мика щеше да помисли, че се преструва на самурай от Епохата на воюващите провинции. Но Кай не приличаше на никой човек, когото тя познаваше, и когато гледаше към хоризонта, Мика знаеше, че вижда неща, които никой друг не би могъл дори да си представи.

Под тях се ширеше замъкът Ако, селото към него и обработваемите земи отвъд тях, които се простираха чак до далечните покрайнини на гората. Виждаха се терасовидни и гористи хълмове, долини и реката, която, след като заобикаляше замъка, продължаваше пътя си извън полезрението им, където се простираше и самото море, и пристанищният град на Ако.

Красотата на гледката изпълни с копнеж сърцето й, прииска й се тя да може да бъде нарисувана на хартиените пана на стените в стаята й, така че, докато спи в нея, да има усещането, че спи сред лятната трева. Щеше да има звезди, изрисувани по тавана със златен варак…

Мика тръсна глава и прогони картината от съзнанието си. Никой художник не можеше да изобрази цялата тази красота, дори и на копринено платно, а и колко егоистично бе от нейна страна да иска тази картина само за себе си. Баща й винаги казваше, че красотата на Ако е божия благодат, която не се купува и продава като сноп ориз. Тя принадлежеше еднакво на всички, които живееха тук.

Тя щеше да бъде доволна просто да има очи, за да й се любува като Кай. Мика погледна към полята и видя как гледката се бе променила, как дните, преминали в месеци, бяха оставили следи от сезоните, които се редуваха в една безкрайна спирала. Последния път, когато двамата бяха тук, оризищата бяха наводнени за засаждане; те отразяваха синьото небе и белите облаци по него и на нея й се бе сторило, че замъкът Ако се носи във въздуха. Сега на тях бяха избуяли здрави стръкове ориз и земята приличаше на юрган, обагрен във всички нюанси на зеленото, характерно за ранното лято.

Изведнъж в ума й изплуваха думите, казани от баща й, след като майка й почина: „Хората плачат, когато загубят любим човек, защото това създава празнота в собствения им живот, която им причинява болка. Но те не трябва да скърбят за починалия, защото всеки край води до ново начало, както вечната душа се връща чрез колелото на прераждането“.