Читать «47 ронини» онлайн - страница 19

Изведнъж очите й се напълниха със сълзи и тя стисна юмруци. Това не беше правилно. Не беше правилно. Мика замига бързо, като сведе поглед, докато се овладее.

После погледна към Кай, който я наблюдаваше с любопитство, и този път той не извърна очи, както правеше обикновено. Те останаха приковани в нейните, сякаш бе зърнал нещо — нейното страхопочитание, удивление, отражение на неземната красота, която тя виждаше в лицето му и в душата му — и го вдигна пред нея като огледало.

Внезапно Кай отклони поглед и наведе глава, а тя загрижено захапа долната си устна, докато не забеляза, че ръката му търсеше нещо в тревата. Той вдигна една фиба, която беше паднала от косата й — любимата й фиба от слонова кост, с формата на стрела, с прикрепени в единия й край ястребови пера.

Момчето й я подаде на отворената си длан. Докато я вземаше, пръстите й хванаха ръката му и я стиснаха.

И точно в този момент от подножието на хълма до тях долетяха гласовете на нейните гувернантки, които отчаяно викаха името й.

Мигът отлетя, изчезна като образа й в неговите очи. Тя взе фибата и я забоде в косата си, а на лицето й се изписа безсилие и разочарование.

Двамата забързано скочиха на крака и заизтупваха листата от дрехите си. Тя се обърна, за да поеме надолу по склона на хълма, преди някоя от притеснените й придружителки да припадне от топлинен удар или тревога.

Докато се извръщаше, видя собственото си разочарование, отразено в очите на Кай, видя дълбоката самота, която винаги бе стаена в тях.

Мика се върна импулсивно и го целуна. После тръгна твърде бързо, за да види изражението му или той да види нейното, и се заспуска по пътеката, пъргава и уверена като сърна.

1.

Япония, 1701 г.

Кай приклекна, претърсвайки земята в гората сред лабиринта от млада растителност, която бележеше приближаването на новата пролет. Неговите мазолести ръце, толкова загорели от слънцето през годините, че сега не се различаваха от тези на селяните, загребаха шепа рохкава пръст, която някое преминаващо създание бе изровило между обраслите с мъх камъни от покритата с ланска шума земя.

Той вдъхна аромата на почвата и се намръщи. Миришеше на нещо зло. Кай се втренчи в огромната вдлъбнатина в земята няколко крачки по-нататък: беше отпечатък от стъпка, каквато бе виждал само веднъж преди, много преди да започнат този лов… много, много отдавна.

Слабото изпукване на клонка го накара да погледне през рамо, оглеждайки гората зад него. Въздъхна облекчено. Не беше чудовище… само една лисица.

Снежнобяла. Женската лисица го изгледа от мястото, където стоеше с повдигната предна лапа, с поглед, който срещна неговия, сякаш бяха равностойни противници, които преценяха силите си. После тя рязко се обърна и побягна, изчезвайки в мъждивата телена светлина на гората, сякаш той бе извикал.

Бяла лисица…

Но след това той чу тропота по-надолу по склона и разбра, че другите го бяха настигнали. Може би лисицата просто ги беше чула да идват.