Читать «47 ронини» онлайн - страница 10

И въпреки че дори не бе напълно сигурен дали е жив или мъртъв, той се намираше в земята на сънищата, където постелята му беше мека, а копринената завивка бе успокояваща като приспивната песен на Мика. Винаги бдителен, винаги нащрек, сега нямаше причина очите му да останат отворени. И така той остави клепачите му да се затворят, този път доброволно, и заспа.

Нарекоха момчето Кай, на морето, по настояване на Мика, защото, когато то дойде при тях, изобщо си нямаше име. Но първите думи, които бе изрекло, когато се бе опитало да общува, бяха „Море от дървета“. Морето от дървета беше място, което съществуваше в легендите и народните приказки, място, което никой от Ако не беше виждал и което не можеше да бъде открито на нито една от официалните карта на Япония по времето на шогуната. Здравомислещите мъже от замъка Ако се съмняваха, че то някога е съществувало, поне на земната повърхност, въпреки че всеки път, когато погледнеха Кай, им се струваше, че той може да е дошъл единствено от такова място.

Лесно можеше да се повярва, че е живял в гората през целия си живот, а че е живял там без родители през по-голямата част от него, беше направо очевидно. Възможно бе да е бил изоставен там и да е бил откърмен от вълци, защото и най-простият селянин имаше по-добри обноски от Кай. Японският му беше толкова тромав и странен, че дори и на чужденец щеше да се стори смешен, въпреки че постепенно се подобряваше.

„Фактът, че Кай въобще може да говори, си е истинско чудо“ — мислеше си Оиши, докато стоеше в преддверието с главната гувернантка на Мика-химе и чакаше господарят Асано да ги повика да влязат. Но това не пречеше на момчето да причинява повече неприятности, отколкото нашествие от насекоми.

Господарят Асано се бе опитал да намери на момчето място сред работниците и слугите в замъка, мислейки, че може да стане куриер или партньор за тренировки на оръженосците, защото двете неща, които то определено умееше да прави, бяха да тача бързо като вятъра и да се бие като дявол. Оиши отмести поглед — достойнството не му позволяваше да допусне гувернантката да го види как гримасничи от удивление при самата идея.

Според него господарят Асано беше въплъщение на съвършения даймио — притежаваше превъзходни лидерски качества и бойни умения, беше изкусен в изящните изкуства колкото всеки ученик на Конфуций. Може би причудливата съдба изискваше от всеки велик човек да накара поне един човек, мъдър като господаря му, да бъде обзет от желание, което би объркало представите даже на един бодхисатва.

Дори и Кай да беше просто мелез, а не истински демон, той никога нямаше да бъде достатъчно дисциплиниран да спазва строгите правила, на които слугите в замъка трябваше да се подчиняват, или достатъчно благонадежден, за да бъде изпратен сам като куриер във външния свят.

Накрая даже господарят Асано се убеди, че Кай не може да се впише в живота на замъка, след унизителната случка, когато момчето си бе присвоило служебните задължения на избухливия млад придворен Ясуно. В невежеството си Кай се бе опитал да помогне на господаря и на Мика-химе и всъщност ги бе докоснал. Ясуно щеше да го убие на място, ако господарят Асано не го беше спрял. Оиши се съмняваше, че Ясуно някога ще прости или забрави загубата на престиж, която Кай му беше причинил.