Читать «47 ронини» онлайн - страница 11

Това, че момчето очевидно изглеждаше засрамено от провала си, бе също толкова изненадващо за Оиши, както и неизменната вяра на господаря в Кай. Всеки, роден на този свят, си имаше отредено място в него и си знаеше мястото, с изключение на Кай. Той даже не можеше да понася да живее на територията на замъка; откритото пространство между стените му го правеше неспокоен и разсеян. Според Оиши, само заради факта че от състрадание господарят Асано изобщо го бе оставил живо, момчето трябваше да покаже своята благодарност, като просто отново изчезне в гората, откъдето бе дошло.

Но Кай като че ли разви една определено положителна черта — най-малко вероятната от всички възможни според представите на Оиши — преданост към господаря, и то толкова пълна, колкото неспособността му да усвои каквато и да е друга форма на социално поведение, което позволяваше на човек да се нарече „цивилизован“ или дори „човек“.

Въпреки това, фактът, че момчето бе способно да живее само със зверовете, бе породил у Оиши блестяща идея и той най-накрая бе събрал смелост да я сподели. И така господарят Асано бе възложил на Кай задачата да чисти кучкарника. Оказа се, че това най-сетне е подходящото място за него, и Оиши заслужи още едно одобрително кимване от господаря, който един ден щеше да разчита на него в качеството му на следващ главен управител.

Момчето изпълняваше задачата си неизменно, безропотно и толкова усърдно, сякаш се грижеше за собственото си семейство — факт, който накара Оиши да се запита дали действително не е било отгледано от вълци или евентуално от китсуне. То се справяше толкова добре с работата си, колкото и добре се държеше с кучетата, компенсирайки уменията, които му липсваха в отношенията му с хората. Най-едрите и най-враждебните от Акита — ловни кучета, които можеха да държат на разстояние дори мечка или да отхапят ръката на човек, ако той ги обидеше — размахваха опашка и ближеха лицето му, хрисими като палета, когато той влизаше в клетките им.

Оиши въздъхна, пристъпвайки от крак на крак. Кай вече отдавна бе приключил задълженията си като чистач на кучешките клетки и бе излязъл да скита из полята и горите отвъд стените на замъка. А той бе станал на разсъмване, за да се облече, да подреди стаята си и да закуси с родителите си. След това, в качеството на чирак и помощник на баща си, му беше възложено да свърши достатъчно писмена работа, да изпълни дежурството си като часови на наблюдателната кула и да проведе тренировки по бойни изкуства, така че едва щеше да има време да се изкъпе, да се помоли и да изяде вечерята си — никакъв шанс да пийне саке и да се посмее с приятели. Нямаше да се добере до леглото си по-рано от полунощ, а дори и тогава от него се очакваше да медитира дали достойно е прекарал своя ден, преди да затвори очи и да потъне в блажен сън.