Читать «47 ронини» онлайн - страница 12
Джоан Виндж
В душата му пламна искрица на недоволство, прикрита зад стоическото изражение, което винаги запазваше, докато чакаше да бъде приет на аудиенция при господаря Асано. Той си имаше други задължения, далеч по-важни неща за вършене. Какво правеше тук, принуден да придружи главната гувернантка, за да може тя да се оплаче на господаря от демона кучкар? Без да се замисля, Оиши разтърка с пръсти уморените си очи.
Внезапно осъзна, че всъщност Хару-сан не се безпокоеше за Кай, а за дъщерята на господаря Асано — Мика-химе, която бе избягала с него в полето. Необяснимо защо, глупавата девойка смяташе миришещия сега на кучешки екскременти Кай все така очарователен, както бе смятала, когато го бяха открили, омазан с кал.
Оиши внезапно застана нащрек, тъй като най-сетне чу да извикват името му от съседната стая.
— Кааай! — извика Мика хем през смях, хем умолително. — Почакай!
Дългите крачки и торбестите селски дрехи винаги позволяваха на момчето да вземе голяма преднина пред нея, като той никога не изглеждаше уморен. Дори новите й сандали не й помогнаха кой знае колко, докато тичаше след него. Той спря чак когато стигна до върха на хълма. Тогава най-после погледна назад и зачака да го настигне.
Тя бе захвърлила твърдите дървени сандали веднага щом се бе скрила от погледа на отчайващо упоритите си гувернантки. Като бе вдигнала до колене полите на кимоното си, Мика бе изтичала боса до мястото, където знаеше, че ще открие Кай по това време на деня.
Както обикновено, той беше там — седеше на брега на потока с дълга до раменете кестенява коса и избелели дрехи, все още мокри от къпането му след работата в кучкарника. Кай се поддържаше чист, както всеки самурай би го правил при дадените обстоятелства.
Тя се запита дали ще го прави и когато настъпят студовете: дали ще пробива дупка в леда на потока, за да се изкъпе, дисциплиниран като монах; ще запали ли неголям огън, за да изсъхне край него, или ще седи, треперейки, на брега, докато не измръзне до кости.
Зачуди се дали той седеше тук, ден след ден, все на това място, само защото се надяваше, че тя може да дойде и да го намери.
Днес, когато пристигна, Кай вдигна очи, откъсвайки се от мрачните си размишления, и я погледна щастливо, а ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка, която преобрази цялото му лице, което Мика вече бе опознала добре.
Когато за първи път го бяха довели в замъка, усмивката му бе толкова колеблива, че когато я поздрави, тя не беше сигурна дали изобщо се е усмихнал. Но после един ден й хрумна, че може би срамежливостта е причината да се усмихва така колебливо, или нещо по-лошо — че не знае как да го направи, защото никога преди не се е усмихвал.
Когато осъзна това, чистотата на новопридобитата му усмивка и погледът в очите му, когато я видеше, бяха като
