Читать «47 ронини» онлайн - страница 8

Когато отново отвори очи, момчето се озова в съвсем друг свят, свят, за който поради още неизбистрения си взор не беше сигурно дали е сън или задгробен живот — много по-невероятен от всичко, което някога си бе представяло.

Той лежеше на футон — дюшекът бе толкова мек, сякаш под него имаше слой пухкави облаци. А юрганът, чиято лицева страна бе от бродирана коприна, му топлеше достатъчно и успокояваше насиненото му и ожулено тяло като прегръдка на любящи ръце. Светлината на свещите постепенно разкри пред него мястото, където си почиваше сега — вече не бе обграден от мрачни каменни стени, а беше в стая, чийто под бе застлан с фино изплетени рогозки татами. Стените представляваха панели от дървени полирани рамки с опъната върху тях хартия. Хартиените екрани бяха изрисувани с цъфнали дървета и екзотични птици — картини от външния свят, много по-красиви и привлекателни от всички пейзажи, които бе виждал в реалността.

Той беше сам, не го заобикаляха сурови самураи с копия или извадени мечове; нямаше следа дори от девойката, която внезапно се бе появила, карайки мъжете да се отдръпнат почтително. Спомни си как го бе погледнала в очите и му се бе усмихнала — първата истински радушна усмивка, която получаваше.

Почуди се къде ли е изчезнала, дали не е била тенио — небесна нимфа, изпратена да го доведе тук. Ех, защо не бе останала край него достатъчно дълго, за да му каже къде се намира и какво трябва да прави сега… Дали не беше се събудил в един задгробен живот, по-красив и от блян, само за да открие, че и в него е сам, както беше сам и приживе? Стисна очи, защото усети, че в тях напират парещи сълзи, и се остави да го погълне отново покоят на забвението.

— Сакура, Сакура… Яйои но сора ва… — когато пак се събуди, беше от глас, който пееше: — „… април носи вишневи цветчета… — беше глас на девойка, толкова приятен и гальовен, че изглеждаше като част от въздуха, който дишаше. — … Изая, ела с мен… да видиш цъфналите вишневи дръвчета…“

Изостреният му от живота в гората слух му подсказа, че песента не идваше от нищото, а някъде отстрани. Той обърна глава към леко открехнатата, плъзгаща се врата от полупрозрачна оризова хартия, намираща се близо до леглото, на което лежеше. Видя една тъмна фигура зад стената, коленичила извън полезрението му — сянката на пеещата девойка.

От гърлото му се изтръгна нечленоразделен звук и той протегна ръка към отвора в стената.

Песента секна и той се уплаши, че девойката сянка също ще изчезне, но вместо това тя се наведе напред и плахо надникна през открехнатата врата. Беше момичето, което бе видял преди това в двора.

Очите й срещнаха неговите и усмивката, която се появи на лицето й, бе като онази, която му бе отправила тогава — сякаш наистина се радваше да го види отново буден. Тя се пресегна, за да докосне протегнатата му ръка. Пръстите й бяха меки и топли, истински. В ръката си държеше малък пакет, увит в бродиран копринен шал, и преди да я отдръпне, тя го пусна бързо върху постелката до него.