Читать «47 ронини» онлайн - страница 9

Едва тогава забеляза другите бледи сенки на стената; те сякаш се материализираха, като се раздвижиха, превръщайки се във фигурите на придружителките на девойката, които търпеливо бяха чакали заедно с нея той да се събуди.

Чу женски гласове да увещават и корят тенио, докато я издърпаха да се изправи и забързано я поведоха през стаята зад стената към друга врата. Тя не успя да промълви нито дума, но сред шумоленето на развяващите се роби той чу жените да казват: „Мика-химе“ и „Време е да си лягате!“. Девойката успя да погледне към него през рамо, преди да я отведат далеч от погледа и слуха му.

И тогава младият самурай Оиши ги последва извън стаята, където мълчаливо бе стоял на пост. Той спря на прага, загледан след току-що излязлото момиче, преди да погледне назад към момчето. На лицето му се четеше недоумение и съмнение, сякаш все още не можеше да си представи защо господарят и дъщеря му бяха така привлечени от нещо, което той виждаше само като заплаха. Ала накрая младият самурай се обърна и като дръпна ръката си от дръжката на меча, излезе от стаята и затвори вратата.

Бавно и предпазливо момчето се изправи на лакът и посегна към увития в шал пакет, оставен за него от девойката Мика… Мика-химе? Значи тя беше дъщерята на господаря, който го спаси от Оиши и собствените си самураи. Бяха го нарекли „Асано-сама“ — даймиото на този приказен замък и земите около него, както и на всички хора, които живееха тук. Щеше ли всичко това да приобщи едно безименно момче, едно момче, което бе напълно чуждо по начин, който дори и той не можеше да разбере? Възможно ли бе някога…?

Момчето задържа за миг леко шумолящия копринен шал в ръцете си, взирайки се в бродерията, която правеше неговите нежни цветове още по-красиви. Изпита благоговение към това място, където дори и най-обикновеното късче плат сякаш беше преобразено от магия.

Но обонянието му подсказа, че в това вързопче от деликатна материя има нещо повече от цветове и бродерия… То миришеше на храна. Изведнъж почувства неистов глад, като на хищен звяр, за какъвто го считаха самураите. Той разгъна непохватно плата и започна да яде това, което намери в него.

Не разпозна нито една от храните, с изключение на ориза, но дори и обикновеният ориз беше по-вкусен от всичко, което беше ял досега. Ала колкото и да беше гладен и колкото и да се страхуваше, че оризът и всичко, което го заобикаляше, ще изчезне като магия, разбра, че храната, която Мика-химе му беше дала, бе изтънчено приготвена, както всичко останало. Екзотичният вкус на всеки залък, който лапваше, го накара да спре да го поглъща цял, а да яде по-бавно, наслаждавайки се на всяка хапка — нещо, което никога не бе правил, защото през целия му досегашен живот храната, която получаваше, бе само колкото да не умре.

Но въпреки това удоволствието от храненето премина твърде бързо. Той би могъл да яде тази храна вечно… с радост би изял количество, равно на собственото му тегло, дори от храната, с която се давеше в продължение на години, за да оцелее.

Но гладът му, както и страхът му се бяха притъпили, а изтощението му надминаваше даже и глада. Сякаш с него се бе случило някакво чудо, макар да бе убеден, че няма чудеса.