Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 88

В известна степен в този момент Брайт държеше в ръцете си живота на Джеймтън — държеше по-малката част, а не по голямата, както беше с моя.

— Отпускът ви свърши, командоре — рязко каза Елдър. — Съобщете на семейството си да изпрати личните ви вещи в града на Съвета и се качвайте при нас. От този миг ви назначавам за помощник и адютант на журналиста и ви повишавам в звание комендант, което ще съответства на новата ви длъжност.

— Сър! — без емоции отвърна Джеймтън и леко се поклони. Върна се до сградата, от която дойде преди малко, и след няколко минути излезе и седна до нас. Елдър даде знак на шофьора и колата потегли обратно. Върнахме се в града, в неговия офис.

Брайт поръча на Джеймтън да ме разведе из града и да ме запознае с обстановката. Двамата прекарахме доста часове в наблюдения, след което се върнах в хотела си.

Не ми трябваше много време, за да разбера, че Джеймтън Блек е прикрепен към мен, за да ме следи, изпълнявайки едновременно и функциите на адютант. Но не исках неприятности и си мълчах, както правеше и той. Разхождахме се из града и околностите му през следващите няколко дни като призраци или хора, заклели се да не си говорят. Имахме негласната уговорка да пазим мълчание, защото единствената тема, по която бихме могли да приказваме, бяха спомените ни за Ейлин.

От време на време ме викаха в офиса на Елдър Брайт. Беседвахме кога повече, кога по-малко, а той почти не споменаваше за моята официална причина да пристигна на Хармония, сякаш изчакваше нещо. Скоро разбрах какво е то — беше прикрепил към мен Джеймтън, за да ме държи под око, докато самият той проверяваше какво става по другите планети, тъй като беше лидер на Сдружението и с тези работи се занимаваше лично. Търсеше ситуация, при която да използва влюбения в себе си журналист, който му бе предложил да подобри общественото мнение за неговия народ сред жителите на останалите планети.

Когато разбрах това, напълно се успокоих, защото след всяка среща той се приближаваше все по-плътно до сърцевината на моите съкровени желания. Сюблимният момент щеше да настъпи, когато ме помоли да му кажа как да постъпи с предложението ми.

Ден след ден, интервю след интервю той все повече се отпускаше и споделяше откровено мислите си, но не забравяше да ми задава и въпроси.

— И какво обичат да четат на другите планети, журналисте? Какво им харесва най-много?

— Разкази за герои, разбира се — отговорих аз също толкова непринудено, колкото той зададе въпроса. — Затова дорсайците са добър пример за подражание, а до известна степен и Екзотика — при последните думи през лицето му премина сянка, която можеше да бъде както спонтанна, така и преднамерена.