Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 86

Млъкнах. След малко бавно вдигнах очи и го погледнах. Наблюдаваше ме с неприкрита ирония.

— Признанието пречиства душите дори на такива като вас — тъжно изрече той. — Бихте ли ми казали как смятате да подобрите мнението за нас сред онези низвергнати от Господа хора на другите планети?

— Ами… Зависи от обстоятелствата. Ще разгледам планетите ви, ще събера материал за статия… Преди всичко…

— Сега вече няма значение! — Той се изправи и с очи ми заповяда и аз да стана. Подчиних се. — Ще се върнем към тази тема след няколко дни. — Подари ми една усмивка на Торкемада и завърши: — Приятен ден, журналисте.

— Приятен… ден — успях да промълвя, преди да се обърна и да напусна с несигурна походка.

Не го направих нарочно, просто краката ми наистина бяха омекнали, като че ли преди малко бях стоял на ръба на бездънна пропаст. В устата си усещах метален вкус.

През следващите няколко дни се разхождах из града и съвестно събирах материал за статията си. На четвъртия ден след срещата ни отново ме повикаха в офиса му. Заварих го да стои неподвижно и остана така, докато не изминах половината разстояние до писалището.

— Струва ми се, журналисте — внезапно се обади той, — че не можете да публикувате дружелюбна статия за нас в бюлетина на Агенцията, без колегите ви да забележат положителното ви отношение. При това положение каква полза ще имаме от тази статия?

— Никога не съм казвал, че ще пиша само хубави неща — възразих аз. — Но ако забележа нещо положително, което да публикувам, съм готов веднага да го разкажа.

— Да-а — черният пламък на очите му ме прободе. — В такъв случай нека попътуваме сред народа.

Излязохме от офиса и с асансьора слязохме в гаража, където ни очакваше кола. Шофьорът подкара извън града, по каменистите и почти лишени от растителност крайградски райони, където въпреки всичко фермите имаха ясно очертани граници.

— Погледнете — посочи Брайт, когато минавахме през малко градче, приличащо повече на село. — Тук, на бедните ни планети, отглеждаме единствената си реколта — нашите младежи, които биват наемани като войници, за да може народът да не гладува, а вярата да живее. Намирате ли разлика между тези млади хора и онези, които изпращаме да се сражават и умират за чужди каузи, и защо на другите планети толкова силно ги презират?

Обърнах се и видях, че пак ме гледа с иронична усмивка.

— Такава им е съдбата — предпазливо отговорих аз.

Брайт се разсмя. Смехът му приличаше на рева на лъв — толкова беше дълбок и силен.

— Съдбата! Кажете го с истинското му име, журналисте! Те имат гордост! Гордост! Бедни, владеещи единствено изкуството да обработват земята и донякъде да воюват, тези хора въпреки това гледат отвисоко на родените в праха червеи, които ги наемат. Те знаят, че наемателите им може да са страхотно богати, да си угаждат и да носят разкошни дрехи, но когато попаднат в сянката на гроба, няма да им бъде разрешено дори да стоят с чаша за милостиня пред вратата от злато и сребро, през която ние, Божите Избраници, ще минаваме с песен.