Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 120

— Можете да я върнете, когато ви е удобно — каза Падма. — Приемете това като подарък от Посолството, Тим.

Кимнах, затворих вратата и настроих пулта за управление.

Беше мечта, а не аерокола. Издигна се безшумно като мисъл и буквално след секунда се намирах на петстотин метра височина, при това доста далеч от мястото на излитане. Заставих се да се успокоя, преди да бръкна в джоба и да извадя посланието.

Погледнах го. Ръката, с която го държах, леко трепереше.

Най-сетне беше мое! Потвърждението на това, което Пиърс Лийф чу още преди години на Земята и което търсех от самото начало. И Падма сам настоя да го взема.

Това беше лостът, Архимедовият лост, с който можех да обърна не една, а цели две планети! И да изтребя фанатиците от Сдружението!

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Чакаха ме. Веднага след като приземих аероколата в двора на лагера на Сдружението, те ме наобиколиха, насочили иглопушките си срещу мен.

Явно това бяха единствените останали. Джеймтън сигурно е отпратил всички войници от бойната си група. А тези познах веднага — опитни ветерани. Един от тях беше сержантът, с който се сблъсках в кабинета на Джеймтън през нощта, когато дойдох от лагера на екзотианските сили и го помолих да ми отговори дали е давал заповеди да се разстрелват военнопленници. Другият беше ротен командир — един от най-ниските чинове, но сега изпълняваше задълженията на майор, също както Джеймтън имаше звание командор, но изпълняваше длъжността командващ окупационните сили и по този начин се изравняваше по ранг с Кейси Грим. Другите двама бяха сержанти. Познавах ги всички. Ултрафанатици. Те също ме познаваха добре.

Изобщо разбирахме се идеално.

— Трябва да видя командващия — започнах аз веднага след като се измъкнах от колата и преди да успеят да ми зададат някакъв въпрос.

— Защо? — попита ротният. — Тази аерокола няма работа тук, както и вие.

— Трябва веднага да видя командващия Блек. Не бих се возил в аерокола на Посолството на Екзотика, ако не се налагаше.

Не можеха да се осланят на факта, че причината, поради която искам да видя Блек, е незначителна. Разчитах на това. Поспорихме малко, но аз продължих да настоявам, че трябва да говоря с командващия. Най-после ротният се съгласи да ме заведе до кабинета на командира си.

Така се оказах лице в лице с него.

Тъкмо си слагаше пистолета — почти по същия начин, по който го правеше Грим, когато бях в апартамента му. Само че върху фигурата на дорсаеца цялото снаряжение изглеждаше донякъде като играчка. А за кльощавото тяло на Блек ми се струваше малко тежко.

— Мистър Олин — поздрави ме той.

Прекосих стаята и се приближих до него, като същевременно извадих посланието от джоба си. Той се извърна към мен, докато стягаше колана си и леко подрънкваше с оръжието.

— Имате намерение да воювате с Екзотика — констатирах аз.

Той се съгласи, кимвайки. Досега не бях заставал толкова близо до него. Ако се намирах в другия край на стаята, щях да съм сигурен, че на лицето му е изписано обичайното спокойно изражение. Но сега, застанал на няколко сантиметра от него, забелязах слабата уморена усмивка, появила се за миг в ъгъла на тънките му устни върху мургавото младо лице.