Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 122

— Знам, че това е истината. Искам да ви предупредя да не ми пречите повече, мистър Олин. Трябва да тръгвам.

Мина покрай мен и се отправи към вратата.

— Лъжец! — закрещях аз, но той не ми обърна внимание. Бях длъжен да го спра. Хванах снимката от бюрото и със замах я строших в пода.

Обърна се леко като котка и се взря в парчетата, разпръснати в краката ми.

— Ето това правите! — извиках аз и ги посочих.

Без да продума, той се приближи, наведе се и започна внимателно да събира парчетата. Прибра ги в джоба си, изправи се и чак сега ме погледна. Когато срещнах очите му, дъхът ми спря.

— Ако в момента моите задължения не ми повеляваха…

Млъкна. Видях как се разшириха зениците му. Убийственото им изражение бавно се смени с нещо подобно на учудване. Каза съвсем тихо:

— Ти нямаш вяра, така ли?

Отворих уста да му отговоря, но думите му ме спряха. Стоях, като че ли ме бяха ударили в слънчевия сплит, и не можех да продумам. Джеймтън внимателно ме изгледа.

— Какво ви накара да помислите, че съдържанието на това послание ще ме принуди да променя решението си?

— Та нали го прочетохте! Брайт пише, че понеже позицията тук е губеща, няма повече да ви изпраща подкрепления. И никой не трябва да ви уведомява за решението, защото бихте могли да се уплашите и да се предадете.

— Това ли е вашето тълкуване на посланието?

— А какво да е? Бихте ли могли да го прочетете по друг начин?

Стоеше пред мен и ме гледаше право в очите.

— Разбира се, мистър Олин. Прочели сте посланието без вяра, изоставяйки Името Господне и Неговите желания. Старейшината Брайт не е написал да ни оставят тук сами, а защото положението ни е много тежко, ни оставя в ръцете на нашия Господ. Освен това не иска да ни се съобщава този факт, за да не се поддаде някой от тукашните войници на изкушението да се опита да си сложи корона на мъченик. Погледнете, мистър Олин. Всичко е написано черно на бяло.

— Не! Той не е имал това предвид!

— Мистър Олин, не мога да ви оставя да живеете в това заблуждение — поклати глава Джеймтън.

Втренчих се в него, защото ми се стори, че прочетох в погледа му симпатия към мен.

— Собствената ви слепота ви лъже — произнесе той. — Нищо не виждате и си мислите, че и другите не могат да го видят. Нашият Господ не е име. Той е смисълът на всичко. Ето защо в църквите ни няма да видите никаква украса, никакви прозорци между нас и Него. Нашите Старейшини и предводители, независимо че са Избрани и Посветени, си остават обикновени, смъртни хора. На никого от тях не се подчиняваме, когато става въпрос за вярата ни. Само на Гласа Господен вътре в нас. — Млъкна за малко, но аз, кой знае защо, не успях да вметна нито дума. Продължи с още по-мек глас: — Нека приемем, че всичко е така, както го тълкувате вие. Че всичко, което казахте, е вярно и нашите Старейшини са само жадни за власт диктатори, а самите ние сме изоставени тук на произвола на съдбата заради техния егоизъм и сме принудени да изпълняваме една горда, но фалшива роля. Не! — гласът му зазвуча много по-твърдо. — Разрешете ми да ви уверя, че това е така, но само за вас. Нека предположим, че представите доказателства за това, че нашите Старейшини са лъжци, а самата Конвенция е фалшива. Да приемем, че ми докажете, че същността ни е извратена и напълно фалшива — повдигна брадичката си и погледна в мен, а гласът му сякаш ме натисна физически. — И че никъде сред Избраните, дори в дома на родителите ми, не съществува нито вяра, нито надежда! Дори да ми докажете, че никакво чудо не би могло да ме спаси, че до мен нямам нито един съмишленик и насреща ми се е изправила цялата Вселена, въпреки това аз — при това сам, мистър Олин! — бих тръгнал в атака, както ми е заповядано, до края на Мирозданието, до ръба на безкрайността. Защото без моята вяра аз представлявам обикновен прах, разпилян от вятъра. Но когато имам вярата си, няма сила, която да ме спре!