Читать «Разрушителят на светове» онлайн - страница 163
Гордън Диксън
Там акуратно отвори плика, извади писмото и се запозна със съдържанието му.
От Самюъл Годсарм, тридесет и втора община на църквата „Въстани!“
„Скъпи Учителю!
Изпращам при вас един от нашите нови членове, на име Блейс Маклийн, а вие с великата си мъдрост ще му намерите много по-добро приложение, отколкото бихме направили това ние в нашата малка и бедна енория.
Той притежава прекрасна памет и е наясно с тежката работа в една ферма — работил е в бащината си. Неговата сила и памет ще ви бъдат от полза. Ако това не стане, върнете го обратно при нас.
Отправям молитва към Господа, който е водач на всички нас.
Аз, Самюъл Годсарм.“
Блейс отново запечата писмото и го прибра в шкафчето до кревата си. После дълго мисли, а накрая се обърна към телефона и натисна копчето.
Екранът светна. Блейс видя приветливото лице на младеж, почти юноша с акуратно сресани назад тъмни коси. За една толкова отговорна работа, като оператор на справочна служба той изглеждаше твърде млад.
— На вашите услуги — рече онзи.
— На вашия дисплей появява ли се моя адрес? Или само номерът ми? — поинтересува се Блейс.
— Не, и адреса го има — отговори оператора.
— Тогава бихте ли могли да ми съобщите номера на най-близкия до мен колеж? А също и на спортния му факултет.
— Изчакайте малко — каза операторът.
Екранът за секунда потъмня, а после върху него се изписа осемцифрен номер. През това време отново се разнесе гласа на оператора:
— Ето номера, който искахте. Желаете ли да ви свържа?
— Да, ако това не ви затруднява — съгласи се Блейс.
Екранът отново потъмня и се чу слабо звънене. След известно време той отново оживя и Блейс видя лицето на побеляла жена на около петдесет или шестдесет години.
— Спортният факултет — каза тя. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Добър ден — отговори Блейс. — Бих искал да поговоря с вашия треньор по ръкопашен бой.
— Добре, веднага ще проверя. — И тя се скри от екрана за няколко секунди. — Мога да ви свържа с професор Антония Лю. Да прехвърля ли разговора към нейния кабинет?
— Ако обичате — съгласи се Блейс.
Млад мъж се появи на екрана на мястото на жената.
— Кабинетът на професор Лю — изрече той. — Какво желаете, моля?
— Казвам се Блейс Аренс. Ако е възможно, бих искал да поговоря с професора.
— Прощавайте, а вие познавате ли се с професора, Блейс Аренс? — поинтересува се младият човек. — Просто в момента професор Лю е в спортната зала и ако не сте неин познат, може би бихте ми казали за какво става дума?
— Не, тя не ме познава — отговори Блейс. — А аз исках да разбера каква е разликата между този вид ръкопашен бой, който се изучава при вас, и онзи, който владея аз.
— Ще й предам — каза младият човек. — Тя навярно ще ви се обади едва след известно време. Ще оставите ли телефона си за връзка?
Блейс натисна копчето на пулта за управление под екрана, за да се изпише домашния му номер.
Той реши, че ще му се наложи да почака няколко часа. Но не минаха и десет минути, и се разнесе сигнал за повикване. На екрана се появи лицето на тъмнокоса жена, около тридесетгодишна, със сини очи. Много красиво лице, помисли си Блейс, може би дори по-красиво от всички, които съм виждал досега. Жената приветливо се обърна към него:
