Читать «Родени за ченгета» онлайн - страница 33

— Бащата на Бил Олтман?

— Кой е този Бил Олтман?

— Работеше в градската полиция, докато бях адвокат по наказателни дела. По-възрастен от мен, някъде към четирийсет и пет. Добър юрист, един от благородниците в професията.

— Не зная дали са роднини.

— Ейб е професор в Джорджтаун, неприлично богат човек.

— Значи е същият. От сестра ми знам, че е милиардер, но не е работил за богатството си.

— Вярно е. Значи го познаваш, така ли?

— Случи се така, че веднъж му помогнах.

— Но без да подозираш, че е богат?

— Това нямаше връзка с желанието да помогна. А откъде идват парите му?

— Родителите на Ейб са живеели в Омаха, къща до къща с някакъв младеж, който току-що бил основал инвестиционна компания. А те решили да вложат всичките си пари в нея.

— Омаха? Да не би да имаш предвид…

— Точно — кимна Рой. — Уорън Бъфет, станал известен като Оракула от Омаха. По всяка вероятност родителите на Ейб са продължили да инвестират при него, постепенно превръщайки се в най-големите акционери на „Бъркшър Хатауей“. След смъртта им няколко десетилетия по-късно състоянието им възлиза на повече от един милиард долара, дори след плащането на солидни данъци. Наследява го Ейб, който е единственото им дете.

— А пък аз се чудех как един университетски професор може да си позволи служител като мен — промърмори Мейс.

— Кажи му, че искаш шестцифрена заплата, пълна здравна осигуровка и платен отпуск. Убеден съм, че няма да му мигне окото.

— А ти ще му кажеш ли една добра дума за мен?

— Какво?!

— Да ми ходатайстваш.

— Искаш да дойда с теб при Олтман?

— Аха. Към шест и половина ще мина да те взема от службата.

— Няма да се връщам там.

— В такъв случай ще те взема от къщата ти.

— Апартамент е — поправи я той. — Винаги ли действаш толкова бързо?

— Искам да наваксам двете изгубени години от живота ми.

16

Полицейското управление на окръг Колумбия най-после се беше сдобило с първокласен център за криминологични изследвания, най-важното от които бе аутопсията. Бет Пери влезе в шестетажната сграда, намираща се в Шести район, на пресечката на Четвърта улица и „Скул“. Придружаваха я двама детективи от отдел „Убийства“, на които беше възложено разследването. Освен Отдела по съдебна медицина в сградата се помещаваха някои кабинети на полицейското управление и на Министерството на здравеопазването.

Няколко минути по-късно Бет се срещна с главния съдебен лекар Лоуел Касел — дребен и жилав мъж с къса посивяла брада и очила с телени рамки. Ако не беше татуираната риба на ръката му и малкият белег от нож на дясната му буза — спомени от службата му като подводничар в Япония, — той щеше да изглежда като типичен представител на научната общност.

Тялото на Даян Толивър лежеше на металната маса пред тях. Бет и детективите бяха дошли, за да потърсят отговор на два конкретни въпроса: причина и час на смъртта. Съдебният лекар свали очилата, разтърка очите си и ги постави отново.

— Извършихме бърза аутопсия, както пожелахте — каза той.

— Благодаря, докторе. Какво имаш за мен?

— Когато забелязах отока в основата на тила, бях сигурен, че ще открия и кръвонасядания по шията или следи от удушаване. Заключението ми щеше да бъде насилствена асфиксия, довела до смърт.