Читать «Родени за ченгета» онлайн - страница 11

— А ти не си направи труда да ми съобщиш?!

— Какво точно щеше да направиш, ако ти бях съобщила? — сбърчи вежди Бет.

— Все пак е по-добре да бъдеш информиран — мрачно отрони Мейс.

— Извинявай. Грешката е моя. Но поне нямаш задължения към банката.

— Остана ли ми нещо?

— След като платихме на адвокатите ти…

— Платихме?

— Това беше другата причина да прекратя изплащането на апартамента. Адвокатите винаги си получават парите. Ти също би постъпила като мен.

— С тази разлика, че ти никога не би затънала като мен — отбеляза Мейс.

— Искаш ли да чуеш и останалите лоши новини?

— Защо не? И бездруго сме започнали.

— Личната ти инвестиционна сметка е на нулата както на повечето от нас, засегнати от икономическата криза. След произнасянето на присъдата си изгубила право и на полицейска пенсия. В текущата ти сметка има хиляда двеста и петнайсет долара. Договорих се с кредиторите ти да изчакат да стъпиш на крака, за да започнеш погасяването на дълга си. В момента той възлиза на шест хиляди долара.

Мейс запази мълчание няколко минути. Колата продължаваше да се движи по изпълнените със завои планински пътища, които щяха да ги изведат на междущатската магистрала за Вирджиния и окръг Колумбия.

— Все пак си намерила време за мен, въпреки че ръководиш десетото по големина полицейско управление в страната, а на всичкото отгоре отговаряш пряко за охраната на президента при стъпването му в длъжност — каза най-сетне тя. — Убедена съм, че никой не би могъл да се справи по-добре от теб. А ако аз трябваше да контролирам твоите финанси, сега със сигурност щеше да лежиш в някой китайски затвор за длъжници. — Докосна ръката на сестра си и топло добави: — Благодаря ти за всичко, Бет.

— Все пак успях да ти запазя нещо — усмихна се шефката.

— Какво е то?

— Ще видиш, когато пристигнем.

6

На изгрев-слънце седанът свърна в тихата задънена уличка и спря на алеята пред приятна двуетажна къща с широка веранда. Охраната и подвижните заграждения бяха единственият знак, че тя се обитава от най-високопоставения полицай в окръг Колумбия. Загражденията бяха изместени в момента, в който колата се появи на улицата.

— Какво става, Бет? — учуди се Мейс. — Никога досега не си имала охрана. Да не говорим за шофьора, който те вози.

— Времената се менят, сестричке. А и кметът настоя.

— Получила си заплахи?

— Заплахи получавам всеки ден. Както тук, така и в управлението.

— Знам. Но какво се е променило?

— Не мисли за това.

Колата намали ход. Бет свали страничното стъкло и размени няколко думи с дежурните полицаи. После влязоха в къщата. Мейс остави сака с малкото си вещи от затвора и се огледа.

— Няма ли да ми кажеш защо са ти сложили охрана?

— Вече ти казах. Не ми харесва особено, но кметът настоя.

— Но защо…

— Стига, Мейс!

Сестрите се спогледаха смръщено, после Мейс отстъпи.

— А къде е Слепеца?

Сякаш в отговор на въпроса се появи стар двайсеткилограмов пес с кафява козина на сиви и черни петна. Той подуши въздуха, изскимтя и се втурна към Мейс. Тя се отпусна на колене, почеса го зад ушите и навря нос в меката му козина. Щастливият пес я лизна по ухото.