Читать «Карти на масата» онлайн - страница 94

Поаро зададе въпрос, който беше изненадващ:

— Беше ли закусил доктор Робъртс, преди да дойде тук?

Комисарят го изгледа.

— Не — отвърна. — Доколкото си спомням, той каза, че е излязъл, без да закуси.

— Значи сега ще си е у дома. Можем да му се обадим.

— Но защо?

Но Поаро вече набираше номера. После попита:

— Доктор Робъртс? С него ли говоря? Mes oui, Поаро се обажда. Само един въпрос — добре ли познавате почерка на госпожа Лоримър?

— Почеркът на госпожа Лоримър? Не, струва ми се, че не съм го виждал преди.

— Je vous remercie²¹.

Поаро бързо остави слушалката.

Батъл го гледаше втренчено.

— Какво ви става, мосю Поаро? — тихо попита той.

Детективът го сграбчи за ръката.

— Слушайте, приятелю. Вчера, няколко минути след като съм си тръгнал оттук, е пристигнала Мередит. В действителност я видях да се качва по стълбите, но тогава не бях сигурен, че е тя. Веднага щом си е тръгнала, госпожа Лоримър си е легнала. Доколкото прислужницата си спомня, тогава тя не е писала никакви писма, а и поради причини, които ще разберете, след като ви разкажа за разговора ни, не вярвам тя да е написала тези три писма преди моето посещение. Тогава кога ги е написала?

— След като прислужниците са си легнали? — подхвърли Батъл. — Станала е и ги е пуснала сама.

— Да, това е възможно, но съществува и друга вероятност — че тя изобщо не ви е писала.

Батъл подсвирна.

— Боже мой, да не искате да кажете…

Телефонът иззвъня. Сержантът вдигна слушалката и след малко се обърна към комисаря:

— Сержант О’Конър се обажда от апартамента на Деспард, сър. Според него Деспард се намира в Уолингфърд-он-Темз.

Поаро хвана Батъл за ръката.

— Бързо, приятелю. И ние трябва да отидем в Уолингфърд. Уверявам ви, че много се тревожа. Едва ли това е краят. Отново ви повтарям, приятелю, тази млада дама е опасна.

Двайсет и девета глава

Нещастен случай

— Ан — каза Рода.

— М-м-м?

— Моля те, Ан, не ми отговаряй така, докато решаваш кръстословици. Искам да ми обърнеш внимание.

— Добре, обръщам ти внимание.

Тя се изправи на стола си и остави вестника.

— Сега е по-добре. Виж какво, Ан — поколеба се приятелката й. — Имам предвид онзи мъж.

— Комисаря Батъл ли?

— Да, Ан. Иска ми се да му кажеш, че си била в семейство Бенсън.

Гласът на Ан изведнъж стана доста хладен:

— Глупости. И защо?

— Защото… Е, може да изглежда, че криеш нещо. По-добре ще е да му го кажеш, сигурна съм.

— Вече е късно — хладно отвърна тя.

— Трябваше да го направиш още в началото.

— Е, но сега вече не мога.

— Да — каза Рода, но гласът й не прозвуча убедено.

Ан се обади отново, вече малко раздразнено:

— Въпреки всичко не виждам защо. Няма нищо общо с това.

— Не, разбира се.

— Бях там само два месеца. Той иска тези неща като… като някакви препоръки. Два месеца нямат значение.

— Да, зная. Предполагам, че може да ме сметнеш за глупава, но тези неща ме притесняват. Просто смятам, че би трябвало да го споменеш. Виж какво — ако разбере по някакъв начин, може да прозвучи зле, все едно си го криела.

— Не виждам как може да научи. Знаеш го само ти.