Читать «Карти на масата» онлайн - страница 93

Поаро беше вече стъпил на по-горното стъпало, но изведнъж се извърна.

— Младата дама? Идвала ли е тук някаква млада дама снощи?

— Да, сър. Вие тъкмо си бяхте тръгнали. Госпожица Мередит, така се казваше.

— Дълго ли остана?

— Някъде около час, сър.

Той помълча около минута, а след това попита:

— И после?

— После господарката си легна. Вечеря в леглото. Каза, че е много уморена.

Поаро отново помълча; после попита:

— Знаете ли дали господарката ви е писала някакви писма вчера?

— След като си легна ли? Мисля, че не, сър.

— Сигурна ли сте?

— На масичката в антрето имаше някакви писма за пощата, сър. Винаги сме ги пускали, преди да заключим. Само че тези май бяха там още от сутринта.

— Колко бяха?

— Две или три, не съм сигурна, сър. Мисля, че три.

— Кой ги пусна? Вие или готвачката? Не забелязахте ли до кого бяха адресирани? Не се засягайте от въпроса ми, но той е много важен.

— Аз ги занесох до пощата, сър. Видях горното — беше до „Фортнъм и Мейсънс“. Другите не ги видях.

Жената изглеждаше искрена.

— Сигурна ли сте, че писмата не бяха повече от три?

— Да, сър, сигурна съм.

Поаро замислено поклати глава. Отново се заизкачва по стъпалата, но пак се обърна и попита:

— Сигурно знаете, че господарката ви е взимала лекарство за сън?

— О, да, сър, докторът й го предписа. Доктор Ланг.

— Къде стоеше това лекарство?

— В малкото шкафче в стаята на господарката.

Поаро не зададе нови въпроси, а се качи горе. Лицето му беше доста мрачно.

На горната площадка го посрещна Батъл. Комисарят имаше разтревожен вид.

— Радвам се, че дойдохте, мосю Поаро. Искам да ви представя доктор Дейвидсън.

Лекарят подаде ръка. Беше висок мъж с меланхолично изражение.

— Нямахме късмет — каза той. — Час-два по-рано и можехме да я спасим.

— Хм — рече Батъл. — Не бива да го казвам официално, но не съжалявам. Тя беше… ъ-ъ-ъ… беше истинска дама. Не зная какви причини е имала да убие Шейтана, но е възможно да са били основателни.

— Във всеки случай — обади се Поаро — е съмнително дали би доживяла процеса си. Беше много болна.

Лекарят кимна.

— Напълно сте прав. Е, може би е за добро.

Той заслиза надолу.

Батъл извика след него:

— Една минутка, докторе.

Поаро промърмори:

— Мога ли да вляза?

Батъл кимна през рамо.

— Да, може. Ние приключихме.

Детективът се вмъкна в стаята и затвори вратата. Приближи се към леглото и се загледа в спокойното лице на покойната.

Беше силно разтревожен.

Дали бе посегнала на живота си като последен жест, за да спаси девойката от позор и смърт, или имаше някакво друго, много по-зловещо обяснение?

Според някои факти…

Внезапно той се наведе и заоглежда една синина върху ръката на покойницата.

Изправи се отново. В очите му танцуваше онова котешко пламъче, чието значение беше известно само на много близки негови познати.

Той бързо излезе от стаята и слезе долу. Батъл и един негов подчинен бяха до телефона. Последният остави слушалката и каза:

— Не се е върнал, сър.

Батъл каза:

— Деспард. Опитвам се да го открия. Има писмо за него с клеймо от Челси.