Читать «Карти на масата» онлайн - страница 91

— Госпожа Лоримър.

— Лоримър — да?

— Какво, по дяволите, й казахте — или тя на вас — вчера? Нищо не ми съобщихте; всъщност ме оставихте да мисля, че онова момиче Мередит е нашият човек.

Поаро каза тихо:

— Какво се е случило?

— Самоубийство.

— Госпожа Лоримър се е самоубила?

— Точно така. Изглежда, напоследък е била доста потисната. Лекарят й предписал нещо за сън и снощи тя взела свръхдоза.

Детективът пое дълбоко въздух.

— Няма съмнение за… за случайна грешка?

— Никакво. Всичко е от ясно по-ясно. Писала е до тримата.

— Кои трима?

— Другите трима. Робъртс, Деспард и Ан Мередит. Без никакви заобикалки им заявява, че искала да се отърве по най-бърз начин от цялата бъркотия, че тя убила Шейтана и че им се извинявала — извинявала — за притесненията. Напълно делово писмо. Съвсем типично за тази жена — винаги е била много хладнокръвна.

Поаро помълча известно време.

Значи това бе последната дума на госпожа Лоримър. В края на краищата все пак бе избрала да защити Ан Мередит. Бърза и безболезнена смърт вместо продължителен и мъчителен край; последно дело, пропито от алтруизъм — да спаси една девойка, към която тайно е изпитвала състрадание. И всичко това замислено и изпълнено по един ефикасен и безмилостен начин, като се погрижва дори да извести за самоубийството си трите заинтересовани лица. Каква жена! Възхищението му към нея нарасна още повече. Бе извършила всичко в своя непогрешим стил — с ясно изразена решимост и с настойчивост да доведе взетото решение докрай.

Мислеше си, че е успял да я убеди, но явно тя бе предпочела собствените си доводи. Жена с изключителна воля.

Батъл прекъсна мислите му:

— Какво, по дяволите, й казахте вчера? Навярно сте я уплашили и ето ви резултата! Но нали ми намекнахте, че разговорът ви с нея определено е сочел към Ан Мередит?

Поаро не отговори веднага. Той чувстваше, че мъртвата го бе обвързала към волята си така, както не би могла да го стори приживе.

Най-сетне проговори:

— Беше грешка…

Това бяха необичайни думи за него и той ги изрече без особено удоволствие.

— Сгрешили сте, така ли? — попита Батъл. — Няма значение, тя сигурно си е мислела, че я подозирате. Лоша работа — да ви се изплъзне просто така.

— Нямаше да можете да докажете нищо против нея — каза Поаро.

— Може и така да е… Може пък да е за добро. Вие… ъ-ъ-ъ… не сте го желали, нали, мосю Поаро?

Поаро се възмути. После каза:

— Разкажете ми точно какво се е случило.

— Робъртс отворил писмото си малко преди осем. Без да губи време, той се качил на колата си и оставил прислужницата си да се свърже с нас. Стигнал до дома на госпожа Лоримър, втурнал се в спалнята, но било твърде късно. Опитал изкуствено дишане, но напразно. Малко след това пристигнал и нашият лекар и потвърдил опитите му да я съживи.

— Какво е било приспивателното?

— Мисля, че веронал. От групата на успокоителните. До леглото й имало шишенце с таблетки.

— А другите трима? Не се ли опитаха да се свържат с вас?

— Деспард е извън града и не е преглеждал пощата си тази сутрин.