Читать «Карти на масата» онлайн - страница 74

— Необходимо ли беше, мадам?

— Да, да. Мъртвият Тимъти беше между нас, също както и живият Тимъти, дори беше по-лошо. Сбогувахме се — завинаги. Понякога се случва да срещам Джон Деспард у други хора. Усмихваме се, разговаряме любезно — никой не би допуснал, че някога между нас е имало нещо. Но в очите му виждам, както и той в моите, че никога няма да забравим…

Настъпи продължителна пауза. Поаро уважи спуснатата завеса и не наруши тишината.

Госпожа Лъксмор извади малка дамска чантичка и напудри носа си — така магията бе нарушена.

— Каква трагедия — каза Поаро.

— Разбирате, мосю Поаро — изрече тя, — че истината не бива да излиза на бял свят.

— Би се оказало болезнено…

— Би се оказало невъзможно. Този приятел, този писател — той навярно няма да поиска да очерни живота на една напълно невинна жена?

— Или пък да окачи на въжето един напълно невинен мъж? — промърмори детективът.

— И вие ли така мислите? Радвам се. Той няма вина. Престъпление от страст не може да се нарече истинско престъпление. Освен това беше при самозащита. Той трябваше да стреля. Значи наистина разбирате, мосю Поаро, че светът трябва да продължи да живее с тази мисъл — Тимъти е починал от треска.

Той измърмори:

— Понякога писателите са учудващо коравосърдечни.

— Нима приятелят ви е женомразец? Иска да ни накара да страдаме? Но вие не бива да позволявате това. Аз няма да го позволя. Ако е необходимо, ще поема вината върху себе си. Ще кажа, че аз съм застреляла Тимъти.

Още преди последните си думи тя беше вече на крака, отметнала глава назад. Поаро също се изправи.

— Мадам — каза той, докато стискаше ръката й, — не е необходима такава героична саможертва. Ще направя всичко възможно никой да не узнае истинските факти.

На лицето й се прокрадна чаровна усмивка. Тя леко повдигна ръка, така че Поаро бе принуден да я целуне.

— Една нещастница ви благодари, мосю Поаро — изрече тя.

Това бяха последните думи на една низвергната кралица към нейния любим придворен, които несъмнено оповестяваха края на сцената. В унисон с посланието Поаро побърза да напусне тази обител.

Когато се озова на улицата, пое дълбоко глътка свеж въздух.

Двайсет и първа глава

Майор Деспард

— Quelle femme — промърмори Еркюл Поаро. — Ce pauvre Despard! Ce qu’il a du souffrir. Quel voyage epouvantable¹⁴!

Внезапно избухна в смях.

Намираше се на Бромптън Роуд. Спря се, извади часовника си и пресметна нещо.

„Ами да, имам време. Във всеки случай малко чакане няма да му навреди, което означава, че мога да се заема с другия въпрос. Как пееше моят стар приятел от английската полиция преди — колко години? — преди четирийсет години? Бучка захар за птиченцето…“