Читать «Карти на масата» онлайн - страница 73

— Съвсем не е така, както си мислите.

Поаро отново се наведе напред.

— Разбрахте ме погрешно, напълно погрешно. Зная много добре, че не вие сте го застреляли, а майор Деспард. Но заради вас.

— Не зная. О, не зная. Предполагам, че е така. Беше прекалено ужасно. Аз съм жертва на злата съдба.

— Колко сте права — извика Поаро. — Нима не съм бил чест свидетел на подобни драми? Има такива жени — където и да отидат, бедите ги следват по петите. Но вината не е тяхна. Тези неща се случват въпреки тях самите.

Госпожа Лъксмор дълбоко пое дъх.

— Вие ме разбирате. Виждам, че ме разбирате. Всичко стана толкова естествено.

— Заминахте заедно във вътрешността, нали?

— Да. Съпругът ми пишеше книга за някакви редки растения. Майор Деспард ни беше препоръчан като човек, който познава условията и който ще организира експедицията. Съпругът ми много го хареса и ние тръгнахме.

Настъпи пауза. Поаро почака малко, а след това каза тихо, сякаш само на себе си:

— Да, човек може да си го представи. Виещата се река, тропическата нощ, жуженето на насекоми, силния мъж с войнишка осанка, красивата жена…

Тя въздъхна.

— Съпругът ми, разбира се, беше доста по-възрастен от мен. Омъжих се, а бях почти дете и не знаех какво върша…

Детективът тъжно поклати глава.

— Зная, зная. Нима това не се случва често?

— Никой от нас не искаше да признае чувството, появило се между нас — продължи жената. — Джон Деспард никога не говори по този повод. Той беше олицетворение на честта.

— Но една жена винаги усеща — подсказа й Поаро.

— Колко сте прав… Да, една жена винаги усеща… Но никога не му показах, че зная. До края един за друг си останахме майор Деспард и госпожа Лъксмор… И двамата бяхме решени да играем играта.

Тя замълча, възхитена от тази благородна проява.

— Така е — промърмори Поаро. — Играта трябва да се играе. Както един ваш поет е казал по прекрасен начин: „Не бих обичал те, любима, толкоз, ако не любех крикета аз повече от всичко.“

— Честта — поправи го тя, като леко смръщи чело.

— О, да, разбира се, честта. „Ако не любех честта аз повече от всичко.“

— Тези думи като че ли са написани за нас — промълви госпожа Лъксмор. — Независимо от цената ние бяхме твърдо решени никога да не произнесем фаталните слова. И тогава…

— И тогава? — подсказа детективът.

— Онази кошмарна нощ — изрече госпожа Лъксмор и потръпна.

— Да?

— Сигурно се бяха карали — имам предвид Джон и Тимъти. Излязох от палатката си… Излязох от палатката си…

— Да, да?

Тъмните й очи бяха широко отворени. Тя като че ли отново виждаше сцената пред себе си.

— Излязох от палатката си — повтори. — Джон и Тимъти бяха… О! — потрепери. — Не мога да си спомня точно. Застанах между тях… и казах: „Не, не! Не е вярно!“ Тимъти не искаше да ме чуе. Той заплашваше Джон. Джон трябваше да стреля — при самозащита. А! — Тя нададе вик и зарови лице в шепите си. — Беше мъртъв, загина на място от куршум в сърцето.

— Било е ужасно за вас, мадам.

— Никога няма да го забравя. Джон прояви благородство, той искаше да признае всичко. Аз отказах да слушам каквото и да е по тази тема. Спорихме цяла нощ. „Заради мен“ — повтарях през цялото време аз. Най-сетне го разбра — естествено, той не можеше да ми причини болка. Щеше да се вдигне и ужасен шум, помислете само за вестниците. Двама мъже и една жена в джунглата. Първични страсти. Представих всичко това на Джон и накрая той прие. Никой не ни беше чул. В момента Тимъти имаше пристъп на треска и казахме, че е починал от това. Погребахме го край Амазонка. — От устните й се отрони дълбока въздишка и цялото й тяло се разтрепери. — А после — назад към цивилизацията, за да се разделим навеки.