Читать «Охлюв по склона» онлайн - страница 12

— Не се клати! — викна Ким. — Стой мирно! Маниак, гадина!

— Маниак — възторжено се съгласяваше Стоян. — Гадина. Но за най-най-последен път!

Розовите филизи на комбинезона му увяхваха, сбръчква-ха се и се разсипваха на пода, върху керамичното лице на жената под душа.

— Край — каза Ким. — Изчезвай.

Той се отдръпна от Стоян и хвърли в кофата за смет нещо полуживо, гърчещо се и окървавено.

— Изчезвам — каза Стоян. — Веднага изчезвам. Че то знаеш ли, Рита пак ни изненада, току-що се домъкнах от биостанцията и някак ме е страх да се върна. Перчик, да беше дошъл при нас, да поговориш или…

— Я го виж ти! — отвърна Ким. — Перец няма работа там.

— Как да няма! — изкрещя Стоян. — Куентин направо пред очите ни се топи. Чуй само: преди седмица Рита избяга, това нищо, какво да правиш… Но тази нощ се върна цялата мокра, бяла, ледена. Пазачът се хвърли отгоре й с голи ръце — какво ли му е направила, още се въргаля човекът безпаметен. И целият опитен участък е обрасъл с трева.

— Е, и? — попита Ким.

— А Куентин цяла сутрин плаче…

— Аз всичко това го знам — прекъсна го Ким. — Само не разбирам за какъв дявол ви е Перец.

— Как за какъв? Какво говориш? Че кой, ако не Перец? Няма да съм аз, нали? И ти не… И няма да извикам Домарошчинер, Клавдий-Октавиан!

— Стига де! — и Ким удари с юмрук по масата. — Отивай да работиш и повече да не съм те виждал тук в работно време. Не ме ядосвай.

— Край — рече Стоян. — Край. Тръгвам. А ще предадеш ли?

Той постави букета на масата и хукна навън, изкрещявайки от вратата: „И клоаката отново забачка…“

Ким взе метлата и омете разсипаното в ъгъла.

— Безумен глупак — каза той. — И тази Рита… Сега изчислявай всичко отново. Да вървят по дяволите с тази тяхна любов!

Под прозореца отново влудяващо затрещя мотоциклет и после всичко утихна, само пресата бухаше оттатък стената.

— Перец — започна Ким, — защо беше сутринта на скалата?

— Надявах се да видя директора. Казаха ми, че той понякога прави там гимнастика. Исках да го помоля да ме освободи, но той не дойде. Знаеш ли, Ким, ако ме питаш, тук всички лъжат. Понякога ми се струва, че даже ти лъжеш.

— Директора — замислено рече Ким. — Това вече е идея. Браво. Смело е…

— Все едно — утре тръгвам. Тузик ще ме отведе, обеща. Утре няма да ме има, да знаеш.

— Не очаквах, не очаквах — продължаваше Ким, без да го слуша. — Много смело… А може би наистина трябва да те изпратим там, да се оправиш…

Втора глава

Кандид се събуди и в същия миг помисли: вдругиден тръгвам. В отсрещния ъгъл Нава се размърда в постелята и попита:

— Не спиш ли вече?

— Не — отвърна той.

— Хайде тогаз да си поговорим — предложи тя. — Че то от вчера не сме си говорили, а?

— Хайде.

— Първо кажи кога тръгваш.

— Не знам — рече той. — Скоро.

— Винаги тъй думаш: скоро. Ту скоро, ту вдругиден, ти сигур мислиш, че е едно и също, макар че вече се научи да говориш, а в началото все бъркаше, къщата със селото бъркаше, тревата с гълъбите, даже мъртваците с хората объркваше, пък започнеше ли да мънкаш, нито дума не ти се проумяваше, никой не те разбираше…