Читать «Охлюв по склона» онлайн - страница 14

Нава се надигна, даде гърнето на Кандид и захвана да разтребва. Кандид почна да яде. Старецът мълча, известно време го гледа, предъвквайки устни, а след това отбеляза:

— Недосварена ни е гозбата, таквоз не е редно да се яде.

— Защо да не е редно? — попита Кандид заядливо.

Старецът се закиска.

— Ех ти, Мълчане — каза той. — Ти по-добре, Мълчане, да си мълчиш. Ти по-добре ми кажи, толкова отдавна те питам: много ли боли, когато ти режат главата?

— Че теб какво те засяга! — изкрещя Нава. — Какво току подпитваш!

— Гълчи — каза старецът. — Мен гълчи. Нито едничко още не е родила, а гълчи. Защо не раждаш? Колко време живееш с Мълчан, а не раждаш. Всички раждат, а ти не. Така не е редно. А знаеш ли какво значи „не е редно“? Значи: нежелателно е, не се одобрява, а тъй като не се одобрява, значи не е редно да се постъпва така. Какво трябва — още не се знае, но онуй дето не е редно, значи не е редно. Това следва всички да го разбират, а ти най-вече, защото живееш в чуждо село, къща ти дадоха, Мълчан за мъж ти уредиха. Главата му може да е чужда, закачена, но телом е здрав и ти не е редно да отказваш да раждаш. И ето какво излезе — че „не е редно“ значи съвсем нежелателно…

Нава, ядна и навъсена, грабна от масата коритцето и пое към килера. Старецът я проследи с поглед, млясна и продължи:

— Как още може да се разбира „не е редно“? Може и трябва да се разбира, че „не е редно“ е нещо вредно…

Кандид си дояде, тропна празното гърне пред стареца и излезе. През нощта домът бе здравата обрасъл и в гъстите ластари наоколо се виждаше само пътечката, прокарана от стареца, и мястото пред прага, където е седял и неспокойно е чакал да се събудят. Улицата е вече разчистена, зеленият пълзящ филиз с дебелина колкото ръка, промъкнал се вчера от плетеницата клони над селото и пуснал корени пред комшийската къща, е вече подрязан, намазан с квасец, потъмнял и вече вкиснал: мирише апетитно, остро и съседските деца са го начоголили, късат меката му сърцевина и пълнят устите си със сочни налети топчици. Когато мина Кандид, най-голямото гъгниво крясна с пълна уста: „Мълчан е мъртвак!“ Но никой не го подкрепи — другите бяха заети. На улицата, оранжева и червена от високата трева, в която къщите се губеха, улица сумрачна, покрита с бледи зелени петна от слънцето, промъкнало се през покрова на гората, нямаше никой. От полето долиташе нестроен скучен хор: „Хей, ей, по-весело сей, надясно сей, наляво сей…“, а гората отвръщаше с ехо. А може да не беше ехо. Може да бяха мъртваците.