Читать «Охлюв по склона» онлайн - страница 10

— Две двайсет и осем раздели на четиридесет и девет минус седем по седем…

Мерседесът заработи и Проконсулът отново повиши глас:

— Аз го направих като философ по образование, вие можете да го направите като лингвист по образование. Аз ще ви дам тезисите, а вие ще ги развиете в светлината на последните постижения на лингвистиката… или каква беше там темата на вашата дисертация?

— „Особености на стила и ритмиката на женската проза от късния Хейан“ върху материал из „Макура-но соси“ — отговори Перец. — Страхувам се, че…

— Пре-въз-ход-но! Ето именно какво ни трябва. И подчертайте: не блата и тресавища, а великолепни кални бани; не скачащи дървета, а продукти на високоорганизираната наука; не туземци и не диваци, а древна цивилизация на хора горди, свободни, с високи помисли, скромни и могъщи. И никакви русалки! Никаква виолетова мъгла, никакви мъгливи намеци — простете ме за несполучливия каламбур… Ще бъде превъзходно, минхер Перец, ще бъде забележително. И е много важно, че познавате гората, че можете да споделите свои лични впечатления. Моята лекция също беше добра, но, страхувам се, малко уморителна. Като основен материал аз използвах протоколите от заседанията. А вие като изследовател на гората…

— Аз не съм изследовател на гората — каза Перец убедително. — Мен не ме пускат в гората. Аз не познавам гората!

Проконсулът кимаше разсеяно и пишеше нещо на маншета си.

— Да, да — говореше той. — Да. За съжаление, това е горчивата истина. За съжаление това още се среща у нас — формализъм, бюрократизъм, евристичен подход към личността… Впрочем вие можете да го споменете. Можете, можете, за това всички говорят! А аз ще се опитам да съгласувам вашето изказване с дисертацията. Дяволски се радвам, Перец, че най-после ще вземете участие в нашата работа. Аз отдавна и много внимателно се вглеждам във вас… Ето значи, записах ви за следващата седмица.

Перец изключи мерцедеса.

— Няма да ме има следващата седмица. Откритият ми лист изтече и заминавам. Утре.

— Това някак ще го уредим. Ще ида при директора, той самият е член на клуба, ще се съгласи. Считайте, че сте останали още една седмица.

— Не трябва — каза Перец. — Не трябва!

— Трябва! — възрази Проконсулът, гледайки го в очите. — Вие отлично го знаете, Перец: трябва! Довиждане.

Той вдигна и двата палеца към слепоочието си и се отдалечи, размахвайки папката.

— Паяжина — рече Перец. — Какво съм им аз — муха ли? Мениджърът не иска да си тръгвам, Алевтина не иска, сега и този…

— Аз също не искам да си тръгваш — добави Ким.

— Но аз не мога да издържам повече тук!

— Седемстотин осемдесет и седем умножи по четиристотин тридесет и две…

„Все едно, ще си тръгна — мислеше Перец, натискайки клавишите. — Все едно ще си тръгна! Вие не искайте, аз ще си тръгна. Няма да играя с вас пинг-понг, нито шах, няма да спя с вас и да пия чай със сладко, не искам повече да пея с вас, да смятам на мерцедеса, да оправям вашите спорове, а сега пък и да ви чета лекции, които все едно няма да разберете. И няма да мисля за вас, мислете си сами, аз ще си тръгна. Ще тръгна! Все едно, вие никога няма да разберете, че да се мисли не е развлечение, а задължение…“